Беше бледа и тиха. Единствено зелените й очи даваха някакви признаци на живот. Те се открояваха върху лицето й и светеха с някакъв почти див огън.
Клиф и госпожа Хилгард говореха за необходимостта да подсигурят сестри, които да бдят постоянно над нея.
— Не обичаш ли сладолед с диви вишни? — попита Фил, придърпвайки стол до леглото й.
Попи гледаше сладоледа с отвращение. Близна го едва-едва и лицето й се сгърчи в гримаса.
Филип я наблюдаваше.
Още едно близване и след това тя остави сладоледа в една празна пластмасова чаша на шкафчето до леглото си.
— Не знам… Просто не се чувствам гладна — каза тя, отпускайки се на възглавниците си. — Съжалявам, че те разкарвах напразно.
— Няма проблем. — „Боже, тя изглежда толкова зле“, мислеше си Фил. — Има ли нещо друго, което мога да направя за теб.
Със затворени очи сестра му поклати глава. Съвсем леко движение.
— Ти си много добър брат — каза Попи отнесено.
„А тя беше толкова жизнена — мислеше си Фил. — Татко я наричаше «Киловат» или «Нонстоп момиче». От нея струеше такава енергия.“
И без най-малко да осъзнава какво прави, той установи, че казва:
— Днес видях Джеймс Расмусен.
Попи се скова. Ръцете върху завивките й не бяха стиснати в юмруци, но напомняха хищни нокти.
— Той по-добре да стои надалече.
В реакцията й имаше нещо нередно, макар и съвсем смътно. Сякаш това не беше Попи. Да, понякога тя изпадаше в ярост, но Фил никога не бе чувал тези животински нотки в гласа й.
В ума му се мерна картина. Създание от „Нощта на живите мъртви“, което ходеше, въпреки че вътрешностите му се изсипваха от корема му. Жив труп като госпожица Ема, за която му беше разказал Джеймс.
Такава ли съдба наистина очакваше и Попи, ако умреше сега? Толкова ли се беше променила вече?
— Ще му издера очите, ако се появи тук — каза Попи, а в това време пръстите й се бяха впили в одеялото като нокти на котка.
— Попи… той ми каза истината за това какъв е в действителност.
Колкото и да беше странно, но Попи не реагира.
— Той е. Отрепка — рече тя. — Влечуго.
Нещо в тона й накара Филип да настръхне.
— И аз му казах, че ти никога не би искала да станеш такава като него.
— За нищо на света — каза Попи рязко. — Ако това означава да бъда с него цяла вечност. Не искам да го виждам никога повече.
Фил се загледа в нея продължително. Сетне се наведе напред, затвори очи и притисна с палец слепоочието си, където почувства остра болка.
Нещо се случваше с Попи. Той не искаше да повярва, но тя беше станала особена. Ирационална. Даде си сметка, че се държеше странно още откакто бе изхвърлил Джеймс от дома им.
Може би тя се намираше в някакво тайнствено преходно състояние. Нито човек, нито вампир. И не можеше да разсъждава логично. Точно както беше предрекъл Джеймс.
Попи трябва да бъде тази, която ще реши.
Имаше нещо, което се налагаше да я попита.
— Попи? — Фил изчака да го погледне, зелените й очи бяха големи и немигащи. — Когато говорих с него, Джеймс ми каза, че ти си се съгласила… той да те промени. Преди още да му се разсърдиш. Вярно ли е това?
Попи повдигна вежди.
— Да, аз съм му ужасно сърдита — потвърди тя, сякаш това беше единствената част от въпроса, която можа да осмисли. — И знаеш ли защо те обичам? Защото ти винаги си го ненавиждал. А сега го ненавиждаме и двамата.
Фил се замисли за момент и сетне заговори бавно:
— Добре, но преди още да му се ядосаш, ти поиска ли да се превърнеш… в такава като него?
Изведнъж в очите на Попи проблесна разум.
— Аз просто не исках да умра — рече тя. — Бях толкова уплашена… и исках да живея. Ако докторите можеха да ми помогнат, никога не бих се съгласила. Но те не могат да направят нищо. — Попи се беше надигнала в леглото и се взираше в празното пространство, сякаш виждаше там нещо ужасно. — Нямаш представа какво чувства човек, когато знае, че ще умре — прошепна тя.
По гърба на Филип пробягаха ледени тръпки. Не, той не знаеше това, но знаеше — и си го представи съвсем ясно — как щеше да се чувства, когато Попи умреше. Колко празен щеше да бъде светът без нея.
Двамата дълго стояха мълчаливо.
След това Попи отново се облегна на възглавниците: Филип виждаше пастелно сините петна под очите й, сякаш разговорът я беше изтощил докрай.