— Значи най-накрая го разбра? След като ни причини всичко това… — Джеймс се спря, поклати глава и се извърна към Попи. — Попи, искам да се съсредоточиш. Почувствай онова, което чувствам аз. Увери се сама.
„Няма да го направя и не можеш да ме накараш“, помисли си Попи. Но онази част от нея, която искаше да узнае истината, беше по-силна от ирационалната й гневна половина. Тя се протегна колебливо към Джеймс — но не с ръка, а с мисълта си. Не беше в състояние да опише на никого как го направи. Просто го направи.
И сетне Попи видя ума на Джеймс, сияещ и ярък като диамант. Усещането беше по-различно отпреди, когато обменяха кръвта си. Сега й се струваше, че го гледа отвън и чувства емоциите му от разстояние. Но това й беше достатъчно. Долавяше ясно топлината, копнежа му и готовността му да я защити. Чувстваше също и болката му, причинена от това, че тя страда и че го ненавижда.
Очите на Попи се напълниха със сълзи.
— Ти наистина ме обичаш — прошепна тя.
Сивите очи на Джеймс срещнаха нейните и сега в тях имаше нещо, което Попи никога не беше виждала преди.
— В Нощния свят има две основни правила — каза той с равен глас. — Първото е да не казваш на смъртните, че той съществува. Второто е да не се влюбваш в някой от тях. Аз наруших и двете правила.
Попи смътно осъзна, че Филип излиза от стаята. Ивицата светлина се сви, когато той притвори вратата. Лицето на Джеймс беше наполовина в сянка.
— Никога не ти казах какво изпитвам към теб — промълви Джеймс. — Не можех да го призная дори пред себе си, защото по този начин щях да те изложа на ужасна опасност. Дори не можеш да си представиш каква.
— И себе си също — рече Попи. Това беше първият път, когато се замисляше над тези неща. Идеята изплува от замъгленото й съзнание като мехур в тенджера с гъста яхния. — Ако законите забраняват да разказваш на смъртен за Нощния свят или да се влюбваш в смъртен — заговори тя бавно, достигайки малко по малко до страшния извод, — но все пак го сториш, в такъв случай те очаква наказание. — И още докато изричаше думите, Попи вече знаеше какво е това наказание.
Още една част от лицето на Джеймс потъна в сянка.
— Не се тревожи за това — каза той с обичайния си самоуверен тон.
Попи обаче никога не приемаше чужди съвети, дори когато идваха от Джеймс. В нея се надигна вълна на раздразнение и гняв — атавистично чувство, примесено с трескаво безпокойство. Очите й се присвиха, а пръстите й застинаха като нокти на хищно животно.
— Не ми казвай за какво да се тревожа!
Джеймс се намръщи.
— А ти не ми нареждай какво да… — поде той, но сетне се прекъсна. — Но какво правя? Ти си още зле от промяната, а аз седя тук и губя ценно време. — Джеймс нави ръкава си и прокара нокът над китката си. От ръката му бликна кръв.
Тя изглеждаше тъмна в сумрака. Попи се взираше като омагьосана в тънката струйка, която се стичаше по кожата му. Устните й се разтвориха и дишането й стана по-учестено.
— Хайде — каза Джеймс и поднесе китката си към ръката й. В следващата секунда Попи се наведе рязко към него и долепи устата си до раната, сякаш се опитваше да го спаси от ухапване на змия.
Всичко стана толкова естествено, толкова просто. Именно от това се нуждаеше, когато изпрати Фил да й купи вишнев сладолед и боровинков сок. Нищо не можеше да се сравни с тази опияняваща сладостна течност. Попи пиеше жадно.
Всичко беше толкова хубаво: близостта, наситеният тъмночервен вкус, силата и енергията, която се вливаше в нея, затопляйки чак върховете на пръстите й. Но най-приятно от всичко беше докосването до ума на Джеймс. Насладата от него я караше да се чувства замаяна.
Как бе могла да се усъмни в него? Сега, когато имаше пряк достъп до чувствата му, дори мисълта за това й се струваше нелепа. Тя никога нямаше да познава някого толкова добре, колкото Джеймс.
Съжалявам, каза тя мислено и почувства, че той приема извинението й, че й прощава и че я обича. И през цялото време усещаше как умът на Джеймс я обгръща нежно.
Вината не беше твоя, каза й той.
Умът на Попи се проясняваше с всяка следваща секунда. Сякаш се събуждаше от някакъв дълбок неспокоен сън. Не искам това никога да свършва, мислеше си тя. Не го казваше на Джеймс, просто си го мислеше.