Попи улови реакцията му и разбра, че той се опитва да я прикрие. Но не достатъчно бързо. Тя я беше почувствала.
Вампирите не правят това един с друг.
Попи беше потресена. Нима никога нямаше да изживеят това след промяната й? Не можеше да повярва. Отказа да повярва. Би трябвало да има начин…
Отново долови началото на реакция у Джеймс и тъкмо когато се опита да я проследи, той отдръпна китката си.
— По-добре не пий повече — каза Джеймс и гласът му от материалния свят й прозвуча странно. Той беше по-различен от мисловния му глас и тя не го долавяше толкова ясно, колкото преди. Сякаш имаше две отделни същества. И разделението между тях беше ужасяващо.
Как щеше да оцелее, ако никога повече нямаше да може да докосне ума му? Ако трябваше да използва думи, които изведнъж бяха започнали да й се струват недодялани като димни сигнали? Ако не можеше да го почувства така пълно както днес, когато цялото му същество беше открито за нея?
Това беше жестоко и нечестно и всички вампири бяха идиоти, ако можеха да се задоволят с нещо по-малко.
Преди Попи да отвори уста и да се впусне в тромавия процес на словесното обяснение, вратата се открехна и Филип надникна вътре.
— Влез — каза Джеймс. — Има много неща, за които трябва да поговорим.
Фил се взираше в Попи.
— Как… — Той се прекъсна, преглътна и добави дрезгаво: — По-добре ли си?
Не беше необходима телепатия, за да се почувства отвращението му. Джеймс се загледа в устата й сетне бързо извърна глава. Попи разбра какво е видял. Петно, сякаш е яла някакъв горски плод. Тя избърса устните си с опакото на ръката си.
Искаше й се да му обясни, че това не е отблъскващо. Че това е част от природата. Нещо прекрасно. Тайнствено и красиво. Все едно да дадеш някому живот, чист живот. Че това е нещо добро.
Но вместо това каза:
— Не отхвърляй нещо, преди да си го опитал.
Лицето на Филип се изкриви от ужас. И странното беше, че в този момент Джеймс беше напълно съгласен с него. Попи долови това — Джеймс също смяташе, че обмяната на кръв е нещо тъмно и злокобно. И беше изпълнен с чувство за вина.
Попи въздъхна дълбоко и с раздразнение и добави:
— Момчета.
— По-добре си — рече Фил и на устните му трепна усмивка.
— Предполагам, че съм се държала малко странно — отвърна Попи. — Съжалявам.
— „Малко“ е слабо казано.
— Вината не е нейна — обърна се Джеймс към Филип. — Тя умираше… и беше получила нещо като халюцинации. До мозъка й просто не достигаше достатъчно кръв.
Попи поклати глава.
— Не разбирам. Ти не ме лиши от много кръв последния път. Защо да не достига достатъчно кръв до мозъка ми?
— Не става въпрос за това — каза Джеймс. — Двата вида кръв реагират една на друга… борят се помежду си. Виж, ако ти трябва научно обяснение, става дума за следното: вампирската кръв унищожава хемоглобина — червените кръвни телца — в човешката кръв. И веднъж щом достатъчно от тях бъдат унищожени, преставаш да получаваш достатъчно кислород, за да разсъждаваш логично. А ако процесът се задълбочи, недостигът на кислород води до смърт.
— Значи вампирската кръв е като отрова — рече Фил с тона на човек, който е знаел това от самото начало.
Джеймс сви рамене, без да поглежда нито Попи, нито Фил.
— В някои отношения. Но в други тя е универсално лекарство. Кара раните да заздравяват бързо и възстановява атрофиралата тъкан. Вампирите могат да живеят с много малко кислород, защото техните клетки са изключително устойчиви. Вампирската кръв може да прави всичко. Единственото, което не може, е да пренася кислород.
В този момент на Попи й просветна. Чутото току-що обясняваше донякъде загадката на граф Дракула.
— Чакай малко — каза тя. — Това ли е причината, поради която се нуждаете от човешка кръв?
— Това е една от причините — отвърна Джеймс. — Има и някои други… по-тайнствени причини. Но главната е, че човешката кръв ни дава живот. Ние приемаме малко от нея и тя разнася кислорода в организма ни, докато собствената ни кръв го унищожи. След това се нуждаем от още.
Попи се облегна назад.
— Значи това било. Всичко е съвсем естествено…
— В това няма нищо естествено — прекъсна я Фил, който отново се изпълваше с отвращение.