— Не съм съгласна. Това прилича на… как му беше името на този процес в биологията? На симбиоза!
— Няма значение на какво прилича — рече Джеймс. — Сега не е моментът да седим тук и да разговаряме за това. Трябва да решим какво да правим.
В стаята настъпи мълчание. Попи знаеше за какво говори Джеймс и почувства, че и Фил също се е досетил.
— Ти все още си в опасност — каза Джеймс тихо, приковал поглед в Попи. — Необходим е още един обмен на кръв и това трябва да стане, колкото може по-скоро. В противен случай можеш да изпаднеш в предишното състояние. Но трябва да планираме следващата обмяна много внимателно.
— Защо? — попита Фил враждебно.
— Защото тогава ще умра — отвърна Попи унило, изпреварвайки Джеймс. И когато Фил трепна, тя продължи безжалостно: — За това става дума, Фил. Онова, което правим с Джеймс, не е някаква невинна игра. Налага се да погледнем истината в очите, а истината е, че по един или друг начин аз ще умра. И предпочитам да умра и да се събудя вампир, отколкото изобщо да не се събудя.
Отново настъпи мълчание и в това време Джеймс сложи ръката си върху нейните. Едва тогава Попи разбра, че трепери.
Фил вдигна глава. Чертите на лицето му бяха изопнати, а очите му тъмнееха.
— Ние сме близнаци. Кога успя да пораснеш толкова повече от мен? — рече той глухо.
Малко по-късно Джеймс каза:
— Мисля, че е най-добре да го направим утре през нощта. Петък е — мислите ли, че ще успеете да убедите майка ви и Клиф да излязат някъде вечерта?
Фил премига замислено.
— Предполагам… ако Попи изглежда по-добре. И ако им кажа, че ще остана при нея.
— Опитай се да им внушиш, че се нуждаят от почивка. Не бих искал да са наблизо.
— А не можеш ли да направиш така, че да не забележат нищо, както със сестрата в болницата? — попита Попи.
— Не, защото ще бъда зает с теб — отвърна Джеймс. — И освен това има хора, които не се поддават на мисловен контрол. Брат ти, например. Същото може да важи и за майка ти.
— Добре. Ще ги убедя да излязат някъде — каза Филип. Той преглътна, очевидно се чувстваше неловко и се опитваше да го скрие. — И когато излязат… тогава какво?
Погледът на Джеймс беше непроницаем.
— Тогава аз и Попи ще направим онова, което трябва да направим. А ти ще гледаш телевизия.
— Ще гледам телевизия — повтори Фил сковано.
— Аз трябва да бъда тук, когато лекарите дойдат… а също и хората от погребалната агенция.
Фил го погледна ужасен при споменаването на погребалната агенция. Всъщност и Попи не беше очарована да чуе това. Ако не беше силната странна кръв, която течеше в нея и я успокояваше…
— Защо? — обърна се Филип към Джеймс.
Джеймс поклати съвсем леко глава. Лицето му беше безизразно.
— Налага се — отговори той. — Ще разбереш по-късно. Засега просто ми се довери.
Попи реши да насочи разговора в друга посока.
— А вие двамата утре ще трябва да се сдобрите — каза тя. — Пред мама и Клиф. — Иначе би било много странно да ви видят заедно.
— Би било много странно, тъй или иначе — промърмори Фил. — Добре, ела утре следобед и ще се сдобрим. А аз ще ги накарам да излязат и да оставят Попи на нашите грижи.
Джеймс кимна.
— Време е да тръгвам. — Той стана. Фил отстъпи назад, за да му направи път да мине, но Джеймс се задържа около Попи.
— Ще издържиш ли до утре?
Попи кимна непоколебимо.
— Добре тогава. — Джеймс докосна лицето й с пръсти. Това беше съвсем лек контакт, но той накара сърцето й да подскочи и Попи разбра, че наистина всичко щеше да бъде наред.
Те се спогледаха за момент, сетне Джеймс се обърна и излезе.
„Утре — мислеше си Попи, гледайки как вратата се затваря зад него. — Утре е денят, в който ще умра.“
Но това си имаше и добра страна. Малко са хората, които са привилегировани да знаят кога точно ще умрат. Затова не бяха много и онези, които имаха шанса да се сбогуват с близките си по начина, по който смяташе да го направи тя.
Няма значение, че нямаше да умре наистина. Когато гъсеницата се превърне в пеперуда, тя губи своя живот като гъсеница. Край на катеренето по клони и яденето на листа.
За Попи това означаваше край на гимназията „Ел Камино“. И повече никога нямаше да спи в това легло.
Щеше да се раздели с всичко предишно. Със семейството си, с родния си град. С целия си живот като човешко същество. Предстоеше й да се гмурне в едно ново непознато бъдеще и нямаше никаква представа какво я очакваше там. Можеше да разчита единствено на Джеймс. И на способността си да се приспособява.