Струваше й се, че се взира в някакъв неясен виещ се път, който се простираше надалече и се губеше в тъмнината.
Край на карането на ролери по крайбрежните алеи на Винъс Бийч, мислеше си Попи. Край на шляпането на боси крака по хладния бетон на близкия басейн в Тамашоу. Край на пазаруването в супермаркета „Вилидж“.
За да си вземе довиждане, тя поглеждаше във всяко ъгълче на стаята. Сбогом, бял скрин. Сбогом, бюро, на което написах стотици писма, както е видно по петната от восък за запечатване. Сбогом, легло. Сбогом, тайнствени бели драперии, които ме карахте да се чувствам като принцеса от „Хиляда и една нощ“. Сбогом, стереоуредба.
CD! — помисли си тя. — Моята уредба. И моите дискове. Не мога да ги оставя. Не мога…
Но, разбира се, че можеше. Всъщност нямаше избор.
Хубаво беше, че сбогуването й започна с тези неща. Защото по този начин щеше да се подготви за раздялата си с хората.
— Здравей, мамо — каза тя с треперещ глас, влизайки в кухнята.
— Попи! Не знаех, че си станала.
Тя прегърна майка си силно, усещайки в този момент толкова много малки неща: хладните плочки под босите си крака, аромата на кокосово масло в косата на майка й, останал от шампоана, който бе ползвала. Ръцете на майка й, които я обгръщаха, топлината на тялото й.
— Гладна ли си, скъпа? Изглеждаш много по-добре.
Попи не можа да понесе тревожния и изпълнен с надежда поглед на майка й, а мисълта за храна извика у нея пристъп на гадене. Тя зарови отново глава в рамото й.
— Просто не ме пускай — каза Попи.
И тогава разбра, че няма да може да се сбогува с всичко. Нямаше да може да завърже всички свободни краища в живота си само за един следобед. Имаше привилегията да знае, че това е последният й ден тук, но щеше да си тръгне като всички други — неподготвена.
— Просто помни, че те обичам — прошепна тя до рамото на майка си, опитвайки се да сдържи сълзите си.
Сетне Попи позволи на майка си да я сложи да си легне. И прекара следобеда до телефона. Опитвайки се да научи още малко за живота, който скоро щеше да напусне. И за хората, които смяташе, че познава. Стараейки се да претегли всичко, бързо, преди да си тръгне.
— Здравей, Илейн, липсваш ми — каза Попи в слушалката, зареяла поглед в слънчевата светлина, която идваше от прозореца.
— Привет, Брейди, как я караш?
— Хей, Лора, благодаря ти за цветята.
— Попи, добре ли си? — питаха я всички те. — Кога ще се видим отново?
Попи не знаеше какво да отговори. Искаше й се да се обади на баща си, но никой не знаеше къде е той.
Съжаляваше, че не беше прочела пиесата „Нашият град“ миналата година и вместо това се подготви за часа си по литература с „Клиф Ноутс“ *. Спомняше си само, че в нея се разказваше за едно мъртво момиче, което бе получило шанса да види един обикновен ден от живота си и наистина да го оцени. Ако я беше прочела, сега може би щеше да се справи по-добре с чувствата си — но вече беше късно.
„Пропуснах много неща в училище — осъзна Попи. — Използвах ума си, за да се правя на по-умна от учителите си, и това не беше много умно.“
Изпита едно непознато уважение към Фил, който действително се беше постарал да научи много неща. Може би брат й не беше чак такъв жалък и скучен зубрач, за какъвто го мислеше. И може би — о, боже! — може би винаги е бил прав.
„Вече съм толкова променена“, помисли си Попи и потръпна.
Не знаеше дали причината за това беше чуждата кръв, която пулсираше в нея, болестта й, или просто беше пораснала. Но беше променена.
На вратата се позвъни. Попи разбра кой е, без да напуска стаята. Почувства приближаването на Джеймс.
„Той идва, за да започнем играта“, помисли си тя и погледна часовника си. Невероятно. Беше вече почти четири.
Времето действително сякаш летеше.
„Не изпадай в паника. Имаш още няколко часа“, напомни си тя и отново взе телефона. Но малко по-късно на вратата й се почука.
— Скъпа, Фил смята, че трябва да излезем малко навън… Джеймс също е тук, но аз му казах, че ти вероятно няма да искаш да го видиш. И не бих искала да те оставям сама вечерта… — Госпожа Хилгард беше нетипично развълнувана.
— Не, ще се радвам да се видя с Джеймс. И мисля, че наистина трябва да отидете да се разведрите малко.