— Докато това се случва, ще се чувстваш все по-слаба и по-слаба. И сетне… просто ще заспиш. Промяната се случва насън.
— А когато се събудя? — попита Попи.
— Ще се погрижа дотогава да бъдеш под хипноза. Ще ти наредя да се събудиш, когато дойда за теб. Не се тревожи за това. Обмислил съм всички детайли. А сега просто почивай.
Фил прокарваше нервно пръсти през косата си, сякаш едва сега си даваше сметка за какви детайли говори Джеймс.
— Чакай малко — каза той дрезгаво. — Когато… когато казваш, че тя ще спи… тогава всъщност ще изглежда…
— Мъртва — завърши Попи, когато гласът му заглъхна.
Джеймс погледна Фил хладно.
— Да. Вече говорихме за това.
— И след това… какво ще стане с нея след това?
В погледа на Джеймс проблесна гняв.
— Добре — промълви Попи. — Кажи му.
— Знаеш какво ще се случи след това — отвърна Джеймс през стиснати зъби. — Тя не може просто да изчезне. Ако това се случи, ще си имаме работа едновременно с полицията и с Нощните хора. Затова трябва да изглежда, че е умряла от рак, и затова всичко трябва да бъде направено така, все едно наистина е умряла.
Нещастното изражение на лицето на Фил подсказваше, че в момента не е в състояние да разсъждава ясно.
— Сигурен ли си, че няма друг начин?
— Да, няма — отвърна Джеймс.
Фил навлажни устните си.
— О, боже.
Самата Попи не искаше да мисли много за това.
— Приеми го, Фил — каза тя ожесточено. — Просто го приеми. И помни, че ако не се случи сега, след няколко седмици ще се случи наистина.
Фил стискаше месинговата тръба на леглото толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Но в крайна сметка той успя да се овладее, защото когато ставаше дума за самоконтрол, Фил нямаше равен на себе си.
— Права си — каза той тихо и в гласа му дори имаше нотки от предишната му деловитост. — Добре. Ще се справя с това.
— Тогава да започваме — рече Попи, стараейки да звучи спокойно и уверено. Сякаш владееше положението.
Джеймс се обърна към Фил.
— Ти не би искал да видиш тази част. Иди да погледаш телевизия няколко минути.
Фил се поколеба, сетне кимна и излезе.
— Искам да те попитам нещо — каза Попи и се премести в средата на леглото, опитвайки се да се държи, колкото може по-непринудено. — След погребението… тогава аз ще спя, нали така? И няма да се събудя… когато ме сложат в моя малък хубав ковчег. — Тя вдигна глава към него. — Проблемът е в това, че страдам от клаустрофобия.
— Няма да се събудиш там — отвърна Джеймс. — Попи, аз няма да допусна това да се случи. Довери ми се. Обмислил съм всичко.
Попи кимна. Вярвам ти, каза му тя мислено.
Сетне протегна ръцете си към него.
Той докосна шията й и Попи отметна брадичката си леко назад. Когато кръвта потече от нея, тя почувства как умът му притегля нейния.
Не се тревожи, Попи. Не се страхувай. Всяка негова мисъл издаваше ожесточената му решимост да я брани от всичко. И макар това само да потвърждаваше, че има от какво да се страхува и че нещо може да се обърка, Попи се чувстваше все по-безметежно. Прекият досег до любовта му я успокояваше и създаваше усещането, че в нея струи светлина.
Изведнъж почувства как пространството наоколо се променя — неговата височина и дълбочина. Сякаш в миг хоризонтите и се отдръпнаха до безкрай. Сякаш бе открила ново измерение. Сякаш нямаше предели и препятствия, които тя и Джеймс да не могат да преодолеят заедно.
Чувстваше се… свободна.
„Замаяна съм“, осъзна тя. Усещаше как се отпуска в ръцете на Джеймс. Клюмваше като вехнещо цвете.
Достатъчно, чу в ума си гласа на Джеймс. Топлата чувствена уста се отдръпна от шията й.
— Сега е твой ред.
Този път обаче той не поряза китката си. Вместо това съблече тениската си с бързо, отривисто движение и прокара нокът в основата на гърлото си.
О, помисли си Попи и бавно, почти благоговейно, се наведе напред. Ръката на Джеймс придържаше тила й. Попи го обгърна с ръце, чувствайки голата му кожа под мекия плат на нощницата си.