Фил поклати глава.
— Защо? Какъв ти е проблемът с болниците?
— Проблемът ми е — отвърна Джеймс с ясен, отчетлив глас, — че в болниците правят аутопсии.
Фил се вцепени. Той отвори уста, но не последва никакъв звук.
— А в погребалните домове правят балсамирания. Поради което трябва да бъда наоколо, когато дойдат за тялото й. Трябва да им внуша телепатично да не я балсамират, да не шият устните й или…
Фил се втурна към банята и повърна. Отново мразеше Джеймс.
Но Попи не беше откарана в болницата и доктор Франклин не спомена нищо за аутопсия. Той просто държеше ръката на госпожа Хилгард и й обясняваше тихо, че тези неща понякога се случват изведнъж и че Попи поне си й отишла, без да страда от ужасни болки.
— Но тя беше толкова по-добре днес — прошепна госпожа Хилгард през сълзи. — О, детето, детето ми. Тя наистина се чувстваше зле, но точно днес беше много по-добре.
— Понякога става така — каза доктор Франклин. — Като че ли болните получават някакъв последен прилив на сила.
— Но аз дори не бях до нея — рече майката на Фил и на лицето й нямаше сълзи. Остана само ужасният стържещ звук на вината. — Попи е била сама, когато е издъхнала.
— Тя спеше — обади се Фил. — Просто заспа и така и не се събуди. Ако се вгледаш в нея, ще видиш колко спокойна е била, когато си е отишла.
Той продължи да я утешава, както и Клиф, и доктор Франклин, докато най-накрая лекарите си отидоха. И малко по-късно, докато майка му седеше на леглото на Попи и милваше косата й, дойдоха хората от погребалната агенция.
— Дайте ми няколко минути — каза госпожа Хилгард, бледа и със сухи очи. — Искам за малко да остана насаме с нея.
Служителите на погребалната агенция седнаха неловко във всекидневната под тежкия поглед на Джеймс. Фил знаеше какво става. Джеймс беше зает с това да им внуши, че няма да има никакво балсамиране.
— По религиозни причини, така ли? — обърна се единият от погребалните агенти към Клиф, нарушавайки дългото мълчание.
Клиф го погледна мрачно със сключени вежди.
— За какво говорите?
Мъжът кимна.
— Разбирам. Няма проблем.
Фил също разбираше. Каквото и да чуваше погребалният агент, то не беше казано от Клиф.
— Значи бихте искали поклонението да стане колкото може по-бързо — каза другият погребален агент на Клиф. — Или в противен случай да бъде при затворен ковчег.
— Да, беше неочаквано — рече Клиф с изопнато лице. — Болестта се разви много бързо.
Това означаваше, че Клиф не чува какво му казват двамата погребални агенти. Фил погледна Джеймс и видя по лицето му да се стича тънка струйка пот. Очевидно от усилието да контролира умовете на трима души едновременно.
Най-накрая Клиф влезе в стаята на Попи и отведе майка и в голямата спалня, за да не стане свидетел на онова, което предстоеше да се случи.
Погребалните агенти на свой ред влязоха в стаята на Попи с голяма найлонова торба и метална носилка. Когато излязоха оттам в стегнатата торба се виждаше смътните очертания на малко телце.
Фил отново почувства, че губи разсъдъка си. Отново му се искаше да руши или да избяга някъде далече, където му видят очите.
Вместо това коленете му започнаха да се подгъват и пред очите му притъмня.
Нечии силни ръце го подхванаха и му помогнаха да стигне до един стол.
— Дръж се — каза Джеймс до ухото му. — Само още няколко минути. Всичко почти свърши.
В този момент Фил почти беше готов да му прости, че е пиещо кръв чудовище.
Беше много късно, когато всички най-накрая си легнаха. Но не за да спят. Фил чувстваше цялото си тяло изтръпнало от болка и мъка и лежа буден със запалено осветление чак до изгрев-слънце.
Погребалният дом приличаше на стара викторианска къща и стаята, в която беше Попи, бе пълна с хора и цветя. Самата тя беше положена в бял ковчег със златни орнаменти и отдалече изглеждаше като заспала.
На Фил му беше мъчително да я гледа и затова погледът му обхождаше посетителите, които изпълваха залата и десетките дървени скамейки. Той никога не беше подозирал колко много хора са обичали Попи.
— Тя беше изпълнена с толкова много живот — каза учителката й по английски.