Два мощни фенера. Железен лост. Няколко стари дъски. Парчета мушама. И две чисто нови лопати.
— Помогни ми да пренесем тези неща.
— За какво е всичко това? — попита Фил, но все пак му помогна. Чакълът хрущеше под краката му, докато следваше Джеймс по тесните виещи се пътеки. Малко по-късно слязоха по няколко стари дървени стъпала и се озоваха в „страната на играчките“.
Така някой беше нарекъл това място по време на погребението. Фил бе дочул двама познати на Клиф да говорят, че в този парцел на гробището са погребани предимно деца. Това ставаше ясно дори без да четеш надписите върху надгробните камъни, защото до тях бяха оставени плюшени мечета и всякакви други играчки.
Гробът на Попи беше в самия край на „страната на играчките“. И, разбира се, все още нямаше надгробен камък. Вместо това на него имаше малка зелена табелка.
Джеймс пусна товара си на тревата и коленичи да огледа земята с фенера си.
Фил стоеше мълчаливо, обхождайки гробището с поглед. Страхуваше се, че може да ги хванат, преди да са свършили, и едновременно с това изпитваше някакъв свръхестествен ужас, че странното им и немислимо начинание може все пак да се увенчае с успех. Чуваха се единствено щурците и шумът от далечна магистрала. Над главите им нощният вятър полюшваше леко клоните на дърветата.
— Добре — каза Джеймс. — Най-напред трябва да махнем тези чимове.
— Ъ? — Фил дори не се беше замислил защо имаше трева над този нов гроб. Но, разбира се, това бяха големи чимове. Джеймс намери началото на тревния пласт и започна да го навива като килим. Фил хвана края на друг чим. Всеки от тях беше дълъг около метър и осемдесет и широк около трийсет сантиметра. Бяха тежки, но не беше трудно да бъдат навити и дръпнати встрани от гроба.
— Ще ги оставим тук. А после ще ги върнем на мястото им — изсумтя Джеймс. — Гробът трябва да изглежда непокътнат.
— Затова си взел насмоления брезент и останалите неща — досети се Джеймс.
— Да. Ако следите са малко, никой няма да обърне внимание. Но ако навсякъде наоколо има разпиляна пръст, това може да събуди подозрения. — Джеймс намести дъските изправени около гроба и разстла парчетата брезент от четирите му страни. Фил му помогна.
Там, където преди бяха чимовете, се виждаше влажна глинеста земя. Фил сложи фенера така, че да осветява гроба, и взе една лопата.
„Не мога да повярвам, че правя това“, помисли си той.
Но истината беше, че го правеше. И ако успееше да си внуши, че това е обикновен физически труд, копаене на дупка в земята, всичко щеше да бъде наред. Той се съсредоточи и стъпи върху лопатата.
Земята беше мека и податлива и прехвърлянето на пръстта от гроба върху брезента не изискваше особено усилие. Въпреки това след тринайсетата лопата Фил почувства умора.
— Това е безумие. Трябва ни екскаватор — рече той, избърсвайки челото си.
— Можеш да си починеш, ако искаш — каза му Джеймс хладно.
Фил разбра. Джеймс беше екскаваторът. Той беше по-силен от всеки друг, когото бе виждал. Хвърляше лопата след лопата, без дори да се напряга, сякаш си играеше.
— Защо не се запишеш в някой от отборите в училище? — попита Фил, облягайки се тежко на лопатата си.
— Предпочитам индивидуалните спортове. Като борбата — отвърна Джеймс и се усмихна за миг, вдигайки очи към Фил. Това беше една от онези шеги, които момчетата понякога разменяха помежду си. Той имаше предвид „борба“, например с Жаклин или Михаела.
И точно в този момент Фил не можа да сдържи усмивката си, въпреки че при други обстоятелства вероятно би дал израз на неодобрението си по отношение на една такава цинична забележка.
Въпреки неизчерпаемата енергия на Джеймс, изкопаването на дупката отне доста време. Тя се оказа по-широка, отколкото Фил си представяше. Когато лопатата му най-накрая удари в нещо твърдо, той разбра защо.
— Това е камера — каза Джеймс.
— Каква камера?
— Гробна камера. Слагат ковчега в нея, така че да не се смачка, ако земята поддаде рязко надолу. Излез и ми подай лоста.
Фил се покатери навън и му подаде железния лост. Камерата вече се виждаше. Беше отлята от бетон и приличаше на правоъгълна кутия с капак. Джеймс в този момент къртеше капака с лоста.
— Готово — възкликна той и повдигна капака с няколко тласъка, докато накрая го плъзна зад бетонната кутия. Точно затова дупката беше толкова широка — в нея трябваше да има място както за Джеймс, така и за капака.