Поглеждайки надолу, Фил видя ковчега. Върху него имаше разпиляна купчина леко смачкани жълти рози.
Джеймс дишаше тежко, но Фил не мислеше, че това е от усилието. Той самият се беше задъхал от вълнение, а сърцето му биеше толкова силно, че разтърсваше цялото му тяло.
— О, боже — каза Фил тихо и някак сковано.
Джеймс вдигна глава.
— Да. Намерихме това, което търсихме. — Той бутна розите надолу и като на забавен каданс започна да отваря закопчалките на ковчега. Сетне повдигна капака и Филип видя онова, което беше вътре.
12
Попи лежеше върху драперия от бяло кадифе със затворени очи. Изглеждаше много бледа и странно красива. Но беше ли мъртва?
— Събуди се — каза Джеймс и сложи ръката си върху нейните. Филип имаше чувството, че той я зовеше както с гласа си, така и с ума си.
Последва дълга мъчителна минута, през която не се случи нищо. Джеймс повдигна леко главата на Попи със свободната си ръка.
— Попи, време е. Събуди се. Събуди се.
Миглите на Попи затрептяха.
В душата на Филип нещо се преобърна. Искаше му се да изкрещи победоносно и да стовари юмрук върху земята. Но също така му се искаше да избяга някъде надалече. Най-накрая коленете му се подгънаха и той се строполи до отворения гроб.
— Хайде, Попи. Стани. Трябва да вървим. — Джеймс говореше с нежен настойчив глас, сякаш събуждаше някого от анестезия.
И Попи като че ли действително излизаше от наркоза. Докато Фил се взираше в нея с почуда, страхопочитание и ужас, очите й потрепнаха отново, тя завъртя леко глава и го погледна. Затвори очи почти веднага, но Джеймс продължи да й говори и когато ги отвори отново, те вече останаха така.
После, подкрепяна нежно от ръката на Джеймс, тя се надигна.
— Попи! — неволно извика Фил. В гърдите му нещо се надигаше и гореше.
Попи вдигна очи, но сетне замижа и извърна глава, криейки се от лъча на прожектора. Изглеждаше ядосана.
— Хайде — рече Джеймс, помагайки й да излезе от полуотворения ковчег. Не беше трудно, защото Попи беше толкова малка. С помощта на Джеймс тя стъпи върху капака на ковчега, а Фил се наведе и я изтегли горе.
След това той импулсивно я прегърна.
Когато се отдръпна, тя премигна срещу него. Сетне леко се намръщи. Близна показалеца си и прокара влажния пръст по бузата му.
— Мръсен си — каза Попи.
Тя можеше да говори. Нямаше червени очи и тебеширенобяло лице. И несъмнено беше жива.
Прималял от облекчение, Фил я прегърна отново.
— О, боже, Попи, ти си добре. Нищо не ти се е случило.
Той почти не забеляза, че тя не отвръща на прегръдката му.
Джеймс изпълзя от дупката.
— Как се чувстваш, Попи? — попита той. Това не беше проява на учтивост, а по-скоро хладен въпрос, който опипваше почвата.
Попи погледна първо него, а след това Филип.
— Чувствам се… великолепно.
— Това е добре — отбеляза Джеймс, продължавайки да я изучава, сякаш пред него стоеше тристакилограмова горила, страдаща от шизофрения.
— Всъщност… съм гладна — каза Попи със същия приятен мелодичен глас, с който говореше и преди.
Фил я погледна учудено.
— Защо не дойдеш тук, Фил? — каза Джеймс, давайки му знак зад гърба си.
Фил започваше да се чувства неловко. Попи като че ли… Възможно ли беше да го души? Тихи, влажни вдишвания, също като на котка. Сега тъкмо беше заровила нос в рамото му.
— Фил, мисля, че трябва да дойдеш тук — каза Джеймс, леко повишавайки глас. Но онова, което се случи в следващия момент, беше толкова неочаквано, че Фил не можа дори да помръдне.
Две нежни ръце се впиха като стоманени клещи около бицепсите му. Попи му се усмихна, показвайки изненадващо острите си зъби, и се стрелна като кобра към гърлото му.
„Аз ще умра“, помисли си Фил със странна невъзмутимост. Не беше в състояние да се бори с нея. Но първият набег на Попи се оказа неуспешен. Острите й зъби само докоснаха шията му като два нагорещени ръжена.
— Не, не прави това! — извика Джеймс. Той я грабна през кръста и я дръпна от падналия на земята Фил.
Попи нададе вой от разочарование. Докато Фил се мъчеше да се изправи на крака, тя го гледаше така, както котка наблюдава интересно насекомо. Не свали очите си от него дори когато Джеймс й заговори.