Накрая доктор Франклин каза:
— Знаете ли, искам да направя някои изследвания.
Гласът му беше сух и замислен, но въпреки това Попи я обзе паника. Не можеше да обясни чувствата си, но изведнъж я скова ужасяващ страх, сякаш някаква черна яма зейна пред краката й.
— Защо? — обърна се майка й към доктора.
— Ами… — Доктор Франклин се усмихна, намести очилата си и почука с два пръста по кушетката. — Просто, за да изключим някои възможности, нищо повече. Попи казва, че чувства болка в горната част на стомаха си, която отива към гърба и се усилва през нощта. Напоследък няма апетит и е загубила тегло. Жлъчният й мехур се усеща при допир — което означава, че се е уголемил. Това са симптоми, които могат да се появят при много заболявалия и бих искал да направим една ехография, която ще изясни донякъде нещата.
Попи си отдъхна. Не можеше да си спомни какво точно е жлъчен мехур, но беше убедена, че не й е нужен. Изключено беше орган с такова смешно име да е особено важен. Доктор Франклин продължи да говори за панкреаси, панкреатити и уголемени черни дробове, а майката на Попи кимаше разбиращо. Самата Попи не разбираше нищо, но паниката поне си беше отишла. Сякаш черната яма беше добре зарита и вече нямаше и следа от нея.
— Можете да направите ехографията в детската болница, от другата страна на улицата — говореше доктор Франклин. — И после пак ще дойдете тук, когато е готова.
Майката на Попи кимаше спокойно, уверено и сериозно. Също като Фил. Или като Клиф. Да, разбира се, ще се погрижим за това.
Попи, на свой ред, се почувства малко по-значима. Не познаваше друг, който да е бил в болница за изследвания.
Госпожа Хилгард разроши леко косата й на излизане от кабинета на доктор Франклин.
— Е, Попет, какво ще правим сега с теб?
Дъщеря й се усмихна дяволито, вече напълно забравила паниката от по-рано.
— Може да ме оперират и да ми остане красив белег — каза тя, за да развесели малко майка си.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна майка й, която не изглеждаше ни най-малко развеселена.
Детската клиника „Сюзън Дж. Монтефорте“ се оказа внушителна сива сграда, чиято мрачност беше донякъде смекчена от лъкатушните й извивки и огромните витражи. Попи се загледа замислено в един магазин за подаръци, докато минаваха покрай него. Тук продаваха плюшени играчки и от онези танцуващи по стълбите пружини, които възрастните можеха да купят за малките пациенти в последния момент, преди да влязат в болницата.
От магазина излезе момиче, малко по-голямо от Попи, може би на седемнайсет или осемнайсет години. Беше красиво, добре гримирано и с хубава цветна кърпа на главата, която обаче не скриваше факта, че нямаше коса. Изглеждаше щастливо и жизнерадостно и обеците му подскачаха весело под кърпата, но въпреки това Попи внезапно се изпълни със съчувствие. Съчувствие и… страх. Това момиче беше действително болно. Но нали за това бяха и болниците — за да лекуват тежко болните хора. Изведнъж на Попи й се прииска да свърши колкото се може по-бързо с изследванията и да се махне оттук.
Ехографията не беше болезнена, но се оказа малко неприятна. Една лаборантка нанесе върху корема й нещо като гел и прокара над него хладния скенер, който с помощта на звукови вълни започна да прави снимки на вътрешностите й. Неочаквано Попи се улови, че мислите й непрекъснато се връщат към хубавото момиче без коса.
За да се разсее, се опита да мисли за Джеймс. И по някаква причина в ума й изплува денят, когато за първи път го беше видяла в детската градина. Той беше слабичко бледо момче с големи сиви очи и нещо неуловимо и странно в него, което веднага накара по-големите момчета да започнат да го тормозят. В момента, в който Попи ги забеляза, те го бяха наобиколили на игрището като хрътки лисица.
Още от петгодишна тя имаше страховито дясно кроше. Без да се поколебае нито за миг, Попи се хвърли към групата, вършеейки с ръце и ритайки с крака, докато големите момчета не бяха обърнати в бягство. Сетне се обърна към Джеймс и каза:
— Искаш ли да бъдем приятели?
След кратко колебание той кимна срамежливо и още тогава тя забеляза особената му крива усмивка.
Но Попи скоро научи, че новият й приятел си има своите малки странности. Когато гущерът, който живееше в училището, умря, той го взе спокойно в ръцете си и предложи на Попи да го подържи малко. Учителят изпадна в ужас.