Устните на доктор Франклин продължиха да се движат, но Попи вече не чуваше думите му. Но си спомняше кога за последен път се беше чувствала толкова изплашена.
„Аз само се пошегувах за красивия белег — мислеше си тя. — Не искам сериозно заболяване. Не искам да ходя в болница и не искам някакви тръби да влизат в гърлото ми.“
Момичето погледна майка си умоляващо. Тя хвана ръката й.
— Няма нищо, миличка. Ще отидем вкъщи да приготвим някои неща и после ще се върнем.
— Днес ли трябва да вляза в болницата?
— Мисля, че така е най-добре — отговори Д-р Франклин.
Попи стисна ръката на майка си по-силно. Главата й беше пълна със звънтяща пустота.
На излизане от кабинета госпожа Хилгард каза:
— Благодаря ти, Оуен!
Попи никога по-рано не беше чувала майка си да се обръща към доктор Франклин на малко име. Но не попита защо. Не каза нищо, докато излизаха от сградата и се качваха в колата. На път за вкъщи майка й започна да бъбри за всякакви обикновени неща със спокоен, безгрижен глас, а Попи се стараеше да й отговаря. Преструваше се, че всичко е наред, но в същото време сърцето й се беше свило в ужасно предчувствие. Едва когато се качиха в стаята й и започнаха да слагат криминални романи и памучни пижами в един малък куфар, Попи простичко зададе въпроса:
— И какво по-точно ми има според него?
Майка й не отговори веднага. Остана загледана в куфара и накрая каза:
— Не е сигурен, че ти има нещо.
— А какво подозира? Все пак допуска нещо, нали? Говореше за панкреаса ми и значи смята, че нещо не е наред с него. Мислех, че преглежда жлъчния ми мехур, или както там се казваше. Нямах никаква представа, че панкреасът ми има нещо общо с…
— Скъпа! — Майка й я прегърна и Попи почувства, че е развълнувана, виждайки я да си поема дълбоко въздух.
— Просто искам да знам истината. Искам да знам какво става. Тялото си е мое и имам право да знам за какво ще ме изследват, нали така?
Тирадата й беше смела, но само на думи, защото в действителност Попи се нуждаеше от утеха, искаше й се майка й да й каже, че доктор Франклин подозира някакво съвсем обикновено заболяване и че най-лошото не е чак толкова лошо. Но надеждите й не се сбъднаха.
— Да, имаш право да знаеш. — Майка й въздъхна дълбоко и заговори бавно: — Попи, твоя панкреас притесняваше доктор Франклин от самото начало. Въпросът е там, че в него са настъпили изменения, които са повлияли на други органи като жлъчния мехур и черния дроб. Когато забеляза тези промени, той реши да направи ехограма.
Попи преглътна с усилие.
— И ехограмата е показала нещо лошо, нали? Колко лошо?
— Попи, това са само предварителни… — Майка й я погледна в очите и въздъхна, а сетне неохотно продължи: — Ехограмата показа, че може би има нещо в панкреаса ти. Нещо, чието място не е там. Ето защо доктор Франклин иска да направим останалите изследвания, които ще изяснят нещата. Но…
— Нещо, което не трябва да е там? Имаш предвид… нещо като тумор? Или като… рак?
Колко трудно беше да изрече тези думи.
Майка й кимна веднъж.
— Да, като рак.
3
Единственото, за което Попи можеше да мисли, беше красивото момиче без коса пред магазина за подаръци.
Рак.
— Но… те могат да го излекуват, нали? — каза тя и дори в собствените й уши думите й прозвучаха детински. — Искам да кажа, че ако се налага, могат да ми извадят панкреаса…
— О, скъпа, разбира се. — Госпожа Хилгард взе Попи в прегръдките си. — Ако се окаже, че ти има нещо, обещавам ти, че ще направим всичко необходимо, за да те излекуваме. Готова съм да отида на края на света, за да се чувстваш добре. Знаеш това. Но на този етап дори не знаем дали ти има нещо. Доктор Франклин каза, че туморът на панкреаса се появява изключително рядко при деца на твоята възраст. Изключително рядко. Така че по-добре да не се тревожим за разни неща, преди да се налага.
Попи се поотпусна малко. Черната яма отново беше зарита, но въпреки това беше наблизо и тя чувстваше студа, който вееше от нея.
— Трябва да се обадя на Джеймс.
Майка й кимна.
— Добре, но побързай.
Попи стискаше палци, докато набираше номера му. „Моля те, вдигни телефона, моля те, вдигни телефона“, мислеше си Попи. И този път Джеймс действително си беше вкъщи. Веднага, щом чу гласа й, той попита:
— Какво стана?
— Нищо… всичко е наред. Тоест, може би… — В следващия момент Попи чу собствения си истеричен смях, който едва ли можеше да бъде наречен смях.