— Попи, не разбираш ли? — извика Джеймс, удряйки волана с ръка. — Това означава, че дори преди да станеш вампир, ти си принадлежала на Нощния свят. Била си неосъзната вещица. Имаш неотменимото право да знаеш за Нощния свят. Ти си една от нас.
Всичко около Попи се завъртя и дъхът и секна.
Най-накрая тя прошепна:
— О…
— И ние с теб си принадлежим един на друг. Никой не може да ни раздели. Вече не е нужно да се крием.
— О… — повтори Попи и сетне каза: — Джеймс, отбий, моля те, колата. Искам да те целуна.
Когато потеглиха отново, Фил попита:
— Но къде ще отидете вие двамата сега? Попи не може да се върне вкъщи.
— Знам — отвърна Попи тихо. Тя вече беше приела това. Нямаше връщане назад. Старият й живот беше затворена книга. Не и оставаше нищо друго, освен да започне нов.
— Нито пък можете да се скитате от едно място на друго — продължи да нарежда Фил.
— Няма и да го правим — каза Попи спокойно. — Ще отидем при татко.
Това беше съвършеното решение. Попи почувства, че Джеймс е съгласен с нея, чувайки го да й казва мислено: Разбира се.
Те щяха да отидат при баща й — вечно закъсняващият, вечно непрактичният, вечно любящият родител. Нейният баща, който не подозираше за вещерския си произход. Който вероятно се мислеше за луд, когато способностите му се отключваха.
Той щеше да им даде подслон и това беше всичко, от което се нуждаеха. Целият Нощен свят беше отворен за тях, когато желаеха да пристъпят в него. Може би дори някой ден щяха да се върнат, за да посетят Теа в Лас Вегас. Може би щяха да танцуват заедно на някоя от забавите на Тиери.
— Тоест, ако успеем да открием татко — каза Попи, обзета изведнъж от тревога.
— Ще успеете — отвърна Фил. — Той отлетя обратно миналата нощ, но остави адреса си. За първи път.
— Може би е предчувствал, че трябва да го направи.
Известно време те пътуваха мълчаливо. После Фил се покашля и каза:
— Знаете ли, току-що ми хрумна нещо. На мен не ми е нужен Нощния свят, нали разбирате? И не ме е грижа какъв е произходът ми. Аз просто искам да живея като човешко същество и искам всички да са наясно, че…
— Наясно сме — прекъсна го Джеймс. — Повярвай ми, никой няма да те застави да бъдеш част от Нощния свят. Можеш спокойно да живееш като обикновен човек, стига да избягваш Нощните хора и да си държиш устата затворена.
— Добре. Разбирам. Но все пак да ви кажа какво ми хрумна. Аз все още не одобрявам вампирите, но може би те не са толкова лоши, колкото изглеждат. Имам предвид, че вампирите не се отнасят към храната си, както хората. Като се замисли човек, какво правим ние с кравите… Вампирите поне не отглеждат хората във ферми.
— Не съм съвсем сигурен — каза Джеймс, ставайки изведнъж сериозен. — Чувал съм слухове, че в миналото…
— Ти винаги си готов да спориш за нещо, нали? Но мисълта ми беше, че вие сте част от Природата, а Природата е такава, каквато е. Тя невинаги е красива, но не може да се промени… Или може би говоря пълни безсмислици — заключи накрая навъсено той.
— Не, не са безсмислици — каза Джеймс съвсем сериозно. — Оценявам това, което казваш… и ти благодаря. — Известно време той остана загледан с признателност във Фил.
Попи усети някакво парене в очите си. „Щом Фил приема, че сме част от Природата — мислеше си тя, — значи вече не ни смята за противоестествени.“
А това означаваше много.
— Знаеш ли — каза Попи, — аз също си мислех разни неща. И ми хрумна, че може би има и други начини да се храним, освен да се нахвърляме върху нищо неподозиращи хора. Например животните. Искам да кажа, защо не използваме тяхната кръв?
— Тя не е същата като човешката — отвърна Джеймс. — Но това все пак е възможност. Аз съм се хранил с животни. Елените са подходящи, зайците — горе-долу, опосумите смърдят.
— И освен това е възможно да има доброволни донори. Теа беше такава за мен. Може да се обърнем с молба и към други вещици.
— Може би — отвърна Джеймс и после се усмихна. — Аз познавах една вещица, която винаги беше готова да се притече на помощ. Казваше се Жизел. Но не можеш да искаш това от тях всеки ден. Нужно им е време да се възстановят.
— Знам, но бихме могли да редуваме нещата. Единият ден животни, а на другия вещици. Хей, а какво ще кажеш уикендите да бъдат запазени за върколаци?
— Бих предпочел опосумите — отвърна Джеймс.