— Какво се е случило? — прекъсна я Джеймс рязко. — Да не си се скарала с Клиф?
— Не. Клиф е в офиса си. А аз отивам в болницата.
— Защо?
— Смятат, че може да имам рак.
След като произнесе ужасната дума, Попи почувства потресаваща лекота. И отново се разсмя.
От другия край на линията дойде гробно мълчание.
— Ало?
— Да, тук съм — каза Джеймс. И сетне добави: — Идвам веднага.
— Не, няма смисъл. Аз тъкмо тръгвах. — Попи почака да й каже, че ще я навести в болницата, но той не го направи. — Джеймс… може ли да те помоля за нещо. Ще проучиш ли каквото можеш за рака на панкреаса? Просто за всеки случай.
— Това ли е каквото смятат, че имаш?
— Не знаят със сигурност. Ще ми правят някакви изследвания и само се надявам да не използват инжекции. — Попи отново се разсмя, макар да й прималяваше от страх. Искаше й се Джеймс да й каже нещо утешително.
— Ще видя какво мога да намеря в Интернет. — Гласът му прозвуча сухо и почти безизразно.
— И ще ми кажеш какво си научил по-късно… Предполагам, че ще ти позволят да ми се обадиш в болницата.
— Да.
— Добре. Трябва да тръгвам. Мама ме чака.
— Пази се.
Попи остави слушалката, чувствайки се съвършено опустошена. Майка й стоеше на вратата.
— Хайде, Попи. Да тръгваме.
Джеймс седеше неподвижно, гледайки към телефона, без да го вижда.
Попи беше изплашена и той по никакъв начин не можеше да й помогне. Нямаше талант да утешава хората. Това просто не беше в природата му, мислеше си той мрачно. За да носиш утеха на другите, беше необходимо да вярваш в доброто. Но Джеймс познаваше света твърде добре, за да храни някакви илюзии.
Но затова пък можеше да борави със студените факти. Изблъсквайки настрана купчината от всевъзможни вещи, той отвори лаптопа си и влезе в Интернет.
Няколко минути по-късно намери сайта на Националния онкологичен институт. Първият раздел, към който се насочи, беше „Рак на панкреаса. За пациента.“ Прегледа го набързо. Там се обясняваше какво представлява панкреасът, етапите на болестта, лечението. Засега нищо особено драматично. Но сетне отвори файла за лекари и още първото изречение го накара да се парализира.
Ракът на екзокринния панкреас на практика е рядко лечим.
Очите му започнаха да бягат надолу по редовете. Нисък процент на възстановяване… метастази… лоши резултати при лечение с химиотерапия, радиотерапия и хирургия… болка…
— Болка! Попи беше смело момиче, но постоянната болка щеше да я сломи. Особено ако прогнозите за изхода от лечението бяха лоши.
Той вдигна очи към началото на статията. По-малко от три процента от пациентите успяваха да се излекуват. А когато болестта беше в напреднал стадий, процентът падаше под единица.
Трябваше да има и още информация. Джеймс продължи да рови в Интернет и намери още няколко статии във вестници и медицински журнали. Там нещата изглеждаха още по-страшни, отколкото в сайта на Националния онкологичен институт.
По данни на специалистите, повечето пациенти умират и при това бързо… Ракът на панкреаса обикновено е невъзможен за опериране, развива се много бързо и е омаломощаващо болезнен… Средната продължителност на живота на болните, в случай че болестта не прогресира, е между три седмици и три месеца…
Между три седмици и три месеца.
Джеймс се взираше в екрана на лаптопа. Чувстваше някакво стягане в гърдите и гърлото си. Пред очите му плуваха черни точки. Опита се да се овладее, казвайки си, че нищо още не е сигурно. На Попи щяха да й правят изследвания. И това не означаваше, че има рак.
Но всички тези мисли кънтяха на кухо в ума му. Той знаеше от известно време, че нещо не е наред с Попи. Като че ли нещо я ядеше от вътре. Беше почувствал, че вътрешните ритми на организма й са смутени. Освен това не спеше добре. И болката… Знаеше, че тя я измъчва, но нямаше представа колко сериозно е положението, „Попи също е наясно — мислеше си той. — Дълбоко в себе си тя знае, че с нея се случва нещо ужасно, защото в противен случай не би ме помолила да търся допълнителна информация. Но какво очаква от мен — да вляза в болничната й стая и да й кажа, че й остават още няколко месеца? Или трябва да стоя там и спокойно да гледам как страда?“