Устните му се разтеглиха леко, откривайки зъбите му. Това не беше усмивка, а по-скоро свирепа гримаса. За седемнайсет години той бе видял много смърт. Знаеше какво се случва от момента, в който дишането спре, до момента, в който настъпва истинската смърт на мозъка. Познаваше характерната мъртвешка бледност на свежия труп. Матовият оттенък, който очите придобиваха, и сивкавата пелена, която падаше над тях. И след това тялото започваше да се смалява.
Но Попи и без това беше толкова мъничка. Джеймс винаги се беше страхувал да не я нарани. Тя беше толкова крехка, а той можеше да представлява опасност и за много по-силни от нея, ако не внимаваше. Това беше и една от причините винаги да запазва известна дистанция между тях.
Една от причините. Но не и главната.
Основната причина беше нещо, което не можеше да изрече, дори и пред себе си. Тя го изправяше пред прага на забраненото. Сблъскваше го с правила, които му бяха дълбоко внушени още с раждането му.
Никой от Нощните хора не можеше да се влюбва в смъртен. Наказанието за престъпването на този закон беше смърт.
Но сега всичко това нямаше значение. Той знаеше какво трябва да направи. И къде трябва да отиде.
Съвършено спокоен, Джеймс излезе от Интернет. Сетне стана, сложи си черните очила и излезе под безмилостното юнско слънце, затръшвайки вратата след себе си.
Попи огледа безрадостно болничната си стая. Тя не беше толкова ужасна, освен че беше доста студена, но тук все пак беше болница. Това беше истината, изкусно маскирана с розово-сините завеси на прозореца, телевизора на стената и обедното меню, украсено с герои от анимационни филми. Това беше място, в което нямаше как да попаднеш, освен ако не си много тежко болен.
„О, хайде стига — каза си тя. — Стегни се малко. Какво се случи с твоя “попитивен" поглед към живота? Къде е твоята покровителка Мери Попинс?"
„О, боже, аз даже съм можела и да се шегувам“, продължи да си мисли тя, установявайки, че се усмихва едва-едва. И сестрите тук бяха много мили, а леглото и беше направо невероятно. То имаше копчета отстрани, с които можеше да го накараш да се накланя по най-различни начини.
Майка й влезе в стаята, докато Попи си играеше с него.
— Обадих се на Клиф, ще дойде по-късно. А ти по-добре се преоблечи, за да бъдеш готова за изследванията.
Попи погледна синьо-бялата раирана болнична нощница и почувства мъчителен спазъм, който започна от стомаха й и стигна чак до гърба й. И някакъв глас дълбоко в нея като че ли каза: „О, господи, още не. Никога няма да бъда готова.“
Джеймс спря своята интегра на паркинга на Фери Стрийт близо до Стонъм. Туристите, които посещаваха Лос Анжелис, избягваха тази част на града.
Сградата беше стара и грохнала. Няколкото магазина на долния етаж пустееха, а счупените им витрини бяха закрити с картон. Графити покриваха белещата се боя на тухлите от сгуробетон.
Даже смогът тук беше по-тежък, отколкото другаде, а въздухът беше жълтеникав и гъст. Като отровно изпарение той помрачаваше дори и най-яркия ден и всичко наоколо изглеждаше нереално и зловещо.
Джеймс заобиколи сградата и там, сред многобройните входове на товарните рампи, имаше една врата, която не беше белязана с графити. Вместо табела с думи на нея имаше просто изображение на черно цвете.
Черен ирис.
Джеймс почука. Вратата се открехна няколко сантиметра и един мършав малчуган със смачкана тениска надникна отвътре с мъничките си блестящи очички.
— Аз съм, Улф — каза Джеймс, устоявайки на изкушението да отвори вратата с ритник. „Върколаци — помисли си той. — Защо винаги са толкова ревниви към всеки, който навлиза в територията им?“
Вратата се отвори точно толкова, колкото да го пропусне, и след това мършавото момче погледна подозрително навън, преди да я затвори.
— Засега няма други нашественици — подхвърли Джеймс през рамо.
Помещението, в което влезе, напомняше за кафене — полумрак, малки кръгли маси, наблъскани една до друга, и дървени столове около тях. Там седяха няколко тийнейджъри, а в дъното на заведението две момчета играеха билярд.
Джеймс тръгна към една от масите, на която седеше момиче, свали черните си очила и се настани срещу нея.
— Здравей, Жизел.
Момичето вдигна глава. Тя имаше тъмна коса и сини очи. Продълговати загадъчни очи, сякаш очертани със син туш в древноегипетски стил.
Приличаше на вещица, което не беше случайно.