И двамата се бяха заклели да убият Хатчър още в мига, в който го зърнат.
А единственото нещо, което вътрешните прищраквания на Хатчър му говореха, беше, че щом тоя Варни знае за пристигането му в Хонконг, то неминуемо и Уайт Пам знаят за това.
— …сте им отвличали стоката — каза Варни.
— Извинете, не чух? — каза Хатчър.
— Казах, че по всяка вероятност те още ви имат зъб за това, че сте им отвличали стоката.
Добре се беше съхранила тая тайна. Щом Варни беше наясно по въпроса, това значеше, че и в Хонконг се знае. Дори и само в Интерпол да знаеха за това, на Хатчър вече му е лепнат етикетът „кука“, която сътрудничи с властите. Хатчър си даваше сметка, че Варни не е тук просто, за да му предложи „закрилата на Короната“. Той беше дошъл и за да прецени Хатчър, да реши дали той е добро момче, или е едно от потенциалните лоши момчета. И в това отношение конците се оплитаха.
Сержант Варни беше достатъчно интелигентен, за да прецени, че Хатчър не прие възторжено предложената му помощ, нито проявения към него интерес. Значи тоя беше опасен тип.
— Съветвам ви да бъдете изключително предпазлив, докато сте в колонията — каза Варни, отивайки към вратата. — Още сте на едно от първите места в списъка на Толи Фонг. Ако той или Джоу Лънг разберат, че сте в Хонконг, няма да се спрат пред нищо, за да ви убият. Излишно е да ви обяснявам, че като полицейски служител бих искал да предотвратя това.
— Оценявам вашето внимание към мен — каза Хатчър. — Но както вече ви казах, ние и двамата ще се изнесем оттук най-много до ден-два. Ще гледам много — много да не се набивам в очи.
Варни подаде на Хатчър визитната си картичка.
— Ако имате нужда от помощ, обадете се. На гърба е написан номерът, на който можете да ме намерите нощем. Уверявам ви, че ще се отзовем максимално бързо.
Сержантът се отправи с официална строева крачка към вратата, поклони се леко и излезе.
Хатчър беше изпълнен с досада и подозрения от тази натрапена среща.
— Трябва да свърша някои неща тук, Хари — каза Хатчър. — Съвсем не ми се ще тоя британски дървеняк да ми се мотае из краката.
— Ти гледай просто да не се завираш и да си търсиш белята в Макао, разбираш ли? — каза Слоун.
— Не се безпокой за мен…
— Стой настрани от Толи Фонг и от триадите.
— И иа мен не ми се ще да се занимавам с Фонг и приятелчетата му.
— Ще свършиш под водите на някой залив. Знаеш, че ми е ужасно неприятно, когато се налага да обяснявам това.
— Направо ставаш сантиментален.
— Знаеш какво имам предвид.
— Напълно ми е ясно какво имаш предвид. И аз нямам намерение да свършвам в каквито и да са води.
— Само се забъркай в някаква история с Уайт Пам и смятай, че си мъртъв.
— Е, последния път не се случи точно така.
— Все пак не бъди толкова самоуверен — меко каза Слоун. — Сега Толи Фонг е бос на триадата Уайт Пам и Джоу Лънг му е Номер Едно за Хонконг. А и двамата са се заклели да те унищожат. Ако до събота не се появиш в Банкок, ще пусна кучетата да те търсят.
— Ще те потърся в „Империъл“ — каза шепнешком Хатчър. — Поръчай „Д’Жит Почана“ за закуска в събота сутринта по обичайното време.
— Окей.
— И още нещо. Накарай онова, оправното момче, дето си го държиш в Щатите, Флиткрафт, да се поогледа в компютъра си. Да провери дали ще може да намери нещо за някакъв мобилен военнопленнически лагер във Виетнам — постоянно местели местонахождението му. Предполагам, че е бил транзитен лагер за преразпределение на пленниците, някъде около границата с Лаос. Възможно е да са го наричали лагерът призрак или нещо такова.
— Ще видя какво ще може да се изрови по въпроса. Ще му кажа да се свърже директно с теб.
— Имам му номера. Аз ще му се обадя.
— Добре — каза Слоун след кратко мълчание. — Само бъди предпазлив.
— Никога не съм спирал да бъда предпазлив — отвърна Хатчър.
Хатчър се обърна, върна се в стаята си и затвори вратата. Не си направи труда да подаде ръка за довиждане.
Излезе на терасата на своята стая и отправи поглед над залива към връх Виктория и сгушената в подстъпите към него крепост на Коуен. Доста неща се бяха променили в последния един час. Сега той осъзна, че се налага да се види с Коуен.
„Всеки трябва да плаща за греховете си“, беше казал веднъж „126“-ти.
Но въпросът, който се породи в съзнанието на Хатчър, беше: Кой е грешникът, кой спрямо кого беше съгрешил и кой трябваше да плаща.
ВЪЗМОЖНОСТИТЕ