В следващия момент Коуен чу приглушено боботене на машини и един катраненочерен военен катер изплува от тъмнината близо до тях. По силует приличаше на американски военен катер, но по него нямаше никакви отличителни знаци. На носа му беше застанал белият мъж, с когото той се беше видял преди няколко месеца нагоре по реката. Коуен се замисли и изрови името му от паметта си: Хатчър. Дванайсетина въоръжени до зъби разбойници се бяха наредили Покрай релинга на командвания от Хатчър катер. Тогава Коуен забеляза, че мъжът, застанал на пост зад тежката картечница М-60 на огневата кула, носеше риза с армейски нашивки на ръкава. Сержант? Дали това не бяха американски войници, зачуди се той. Никой от останалите не носеше униформа. Хатчър носеше панталони на маскировъчни райета и горнище в цвят каки, но на тия времена всички носеха такива. Хатчър и пиратите проведоха някакъв кратък разговор и въпреки че Коуен не можа да чуе нищо от него, думите му явно имаха резултат. Пиратите ги заобиколиха и се насочиха нагоре по реката. Хатчър приближи катера си до борда на малкото, елегантно корабче на Коуен.
— Отново се срещаме — каза той с усмивка.
— Наистина, приятелю, наистина — отвърна Коуен. — И не се оплаквам. Откъде се взе точно тук?
— От един час плуваме на около миля — миля и нещо зад вас. По едно време гледам как тия обесници се измъкват от заливчето и ви се лепват зад кърмата, та си рекох, че няма да е зле да се приближим и да видим какво става.
— Задължен съм ти за това — каза Коуен с лек поклон.
— Ще го имам предвид — отвърна Хатчър. — Ела на моя борд, ще те черпя едно питие.
Хатчър и хората му бяха направили някои подобрения на катера. Това беше тесен бързоподвижен речен съд, предназначен за кратковременно водене на бойни действия със съвсем малко удобства за евентуално подълго пребиваване на него. Имаше доста оскъдно пространство за каюти на екипажа, но обширна и добре оборудвана кухня, на борда си имаше по-мощно въоръжение и по-дебела броня, отколкото танк и беше боядисан целият в черно. Екипажът на Хатчър, състоящ се от една дузина брадясали наемници, имаше не по-хрисим вид от бандитите, които току-що бяха разгонили. Хатчър заведе Коуен в спартанската си спалня — малка каюта с барче, масичка, покрита със саморъчно направена карта на реката и притоците й и изпънат между двете стени хамак. Коуен си даваше сметка, че не е подходящо да задава директни въпроси на домакина си относно вида на заниманието му. Хатчър извади бутилка джин от барчето и наля по една голяма водна чаша.
— Накъде си тръгнал? — попита Коуен предпазливо.
— Връщаме се в Хонконг да си поотиочинем — отвърна Хатчър.
Лицето на Коуен светна.
— О, чудесно. Това е точно по моята част — каза той. — Бъди ми госг, докато си в колонията. Настоявам.
Хатчър се усмихна и вдигна чашата си.
— Кой би могъл да откаже на такава покана?
През следващите две седмици Коуен се грижеше за Хатчър като за коронована особа. Удариха му такъв живот, че се вдигна шум от Макао до Каулуун. Славни дни бяха това — време, през което се породи и укрепна тяхното взаимно доверие. Станаха истински приятели. За Коуен Хатчър беше първият истински приятел, а за Хатчър Коуен беше вторият от времената на дружбата му с Мърф Коуди. Коуен осветляваше своя приятел в подробностите от дейността на хонконгските триади, а Хатчър пък редовно информираше Коуен за местонахождението на британските митнически патрули. Но това, на което всъщност се основаваше тяхната истинска дружба, беше чувството на симпатия, което изпитваха един към друг. Двамата самотници спечелиха доверието си и тяхното приятелство доби измерения, неподвластни на хода на времето. Макар и Коуен да беше Тсу Фи и да можеше да плува необезпокоявано навсякъде по реките, основавайки се на протекцията на Сам-Сам Сам, той постоянно имаше чувството, че Хатчър е винаги някъде наблизо, готов да му помогне, ако изпаднеше в беда.
После, също така внезапно, както се беше появил по реката, Хатчър изчезна, без дори и с една дума да го предупреди. Сбогуванията не бяха в стила на Хатчър.
Сега пулсът на Коуен се ускори от очакването съвсем скоро да види приятеля си отново.
Хатчър също беше развълнуван при мисълта, че отново ще се срещне с белия Тсу Фи. След първата си среща навремето с дребничкия мъж той беше разпитвал за него при случайните си посещения в Хонконг. За него се носеха някакви мъгляви слухове, но Хатчър така и не успя да научи нещо съществено чак до онази вечер, когато беше седнал на чашка с група репортери в Гоудаун Бар на Коноут стрийт. Това беше една доста приятна кръчма най-вече заради американския диксиленд-състав, който свиреше на живо, и евтиното пиене. Там един стабилно попийнал бивш репортер на име Чарли Роулсън се поокопити и се включи в разговора, когато Хатчър спомена името на Коуен.