Миг по-късно в стаята влезе Тайъна, облечена в дълга до пода копринена рокля и с орхидеи в косата. Тя не изглеждаше дори и с един ден по-възрастна, откакто Хатчър я беше видял за последен път.
— Здравей, Кристиън — каза тя със същия глас, в който сякаш припяваха звънчета.
— Ама че работа, я се погледни — каза Хатчър. — Ти си изглеждаш все на шестнайсет години. За теб времето не върви ли?
— Скоро ще стана на трийсет — отговори му тя.
— Не го казвай на никого, никой не би допуснал — каза той и й подаде бутилката с вино. — Това е за теб и за Коуен.
— Мем гой — каза тя и притисна бутилката до гърдите си. — Ще си мислим за теб, като я пием.
— И аз ще почувствам това в същия момент — отвърна й той.
Тя остана така известно време, съзерцавайки го мълчаливо.
— Това е щастлив ден за нас, Кристиън — каза тя с някаква тъжна нотка в гласа. — Робърт имаше навика постоянно да говори за теб. Но откакто чухме, че си бил убит, той никога повече не спомена твоето име. И ето, днес! Такава радост? През всичките тия години сърцето му страдаше, защото мислеше, че си загинал. Радвам се, че се върна, и заради него, и заради мен самата.
— И заради мен — каза той.
— Ти не си се променил особено — каза тя. — Все си така енергичен. Много съжалявам за… това. — Тя нежно докосна раната на шията му с връхчетата на пръстите си.
— Дявол да го вземе, само дето прави гласа ми по-страшен — прошепна той и се засмя.
— Ти си си страшен — каза Тайъна напълно сериозно, гледайки го в очите. После и тя се усмихна.
— Добре дошъл отново! — Тя притисна малките си ръце от двете страни на лицето му и го целуна нежно по устните.
— Това ще ти носи щастие през следващите двайсет години — разнесе се глас. Хатчър се обърна и видя Чайна Коуен, застанал на прага на вратата.
Времето беше добавило малко сиви косми в косата и брадата му, малко бръчки по лицето му и беше смекчило острите линии около очите му, но освен тази промяна той си беше почти същият. Беше облечен в обичайния си чионгсам, украсен със скъпоценни камъни, и тайландски амулет, окачен на врата му. Той прекоси бързо стаята и обгърна с ръце по-високия си приятел.
— Дявол да го вземе, каква чудесна изненада — каза Чайна с радост в гласа. — Не трябваше да забравям, че не се е родил такъв негодник, дето може да ти види сметката.
— Стига, моля те — прошепна Хатчър.
Домакините му стояха съвсем близо до него, оглеждаха външността му и кимаха одобрително, макар че очите им все се задържаха върху белега на шията му. Хатчър го докосна несъзнателно и потръпна.
— Дребно премеждие — каза той, пресегна ръка и хвана бронзовия амулет върху гърдите на Коуен. — Много е красив! Тайландски, нали?
Коуен кимна.
— Това е амулетът на десетте божества, предназначен е да те пази от врагове отпред и отзад — каза Чайна, после се усмихна под мустак. Един от моите хора го взел от някакъв убит тайландец мародер. Явно на него не му е действал.
— Ти поне не можеш да се оплачеш от липса на късмет и изглежда такава ти е орисията — отвърна му Хатчър.
— Аз имам да върша някои неща — каза Тайъна и целуна Хатчър по бузата. — Коуен гледа да не ме оставя без работа и ме е натоварил да се грижа за прислугата. — Тя се усмихна и излезе безшумно от стаята.
— Не смея и да си помисля колко ти е струвало да я измъкнеш от Фет Лейди Лоу — каза Хатчър.
— Абсолютно нищо. Тя ми е подарък като на много добър клиент — каза Коуен и прегърна Хатчър през рамото. — Хайде.
И той поведе Хатчър към стаята за гости, която беше в съседство с големия салон. Хатчър беше прекарал много нощи в тази стая, представляваща просторно помещение, обзаведено в жълто и черно, с огромен прозорец от пода до тавана, гледащ към пристанището долу в низината. Леглото и въобще цялото обзавеждане в стаята бяха съвсем прости, мебелировка изцяло в чер японски лак. Покривките на леглото бяха от жълта коприна. От двете страни на леглото имаше но един стогалонов аквариум с морска вода, в която плуваха разноцветни тропически рибки. Цялата стена над леглото беше запълнена от огромен японски копринен гоблен с изящно бродирани дървета с папратовидни листа и красиви малки цветове. Отсрещната стена пък беше цялата в огледала. Навсякъде из стаята имаше различни предмети на източното изкуство.
На едно от нощните шкафчета стоеше кон от слонова кост, висок два фута, с издути ноздри и леко притворени очи, изправен величествено на задните крака, сякаш готов да скочи към небето. По шията на коня висеше свободно отпусната юзда, изработена от черни перли.