— Само една снимка на Коуди и държанката му. На теб говори ли ти нещо израза „Тай Хорс“?
Коуен го погледна и се усмихна за пръв път, откактоСинг го информира, че къщата е под наблюдение.
— Тай Хорс? Защо?
— Появи се отнякъде, докато правех проучванията си.
— Ела тук — каза Коуен и заведе Хатчър отново в спалнята. Той посочи статуетката на коня от слонова кост до леглото.
— Това е Тай Хорс — каза му той.
— Статуетката? — попита изненадано Хатчър.
— Точно така. Тя е истинско съкровище. Автентичен Тайландски кон от около трети век преди новата ера. Стои тук от много отдавна.
— Какво означава Тайландски кон? — попита Хатчър. „Боже мой, възможно ли е онова споменаване за Тай Хорс в бележката на Мемориала да има предвид статуята, някаква антика“, зачуди се той.
— Мистичният кон призрак — каза Коуен. Предполага се, че е откраднат от царя на Сиам. Според легендата, той отнасял тайландските герои в рая след водените от тях велики битки. Легендата твърди, че някакъв китайски разбойник откраднал коня и го донесъл тук на първия император на Китай, за да получи от него опрощение за греховете си. Тук му дали ново име — Тиан Ма, Божествения кон. Именно Тиан Ма отнесъл първите седем императори на Китай до Седемте върха в близост до колонията, където те умрели, а после боговете ги превърнали в дракони. Когато свършило владичеството на династията Хан, конят изчезнал и никога повече не го видели.
— Ти откъде го взе? — прошепна Хатчър.
— От археологическия музей в Пекин — каза Коуен и му намигна. — Не ме питай колко съм платил да задигнат тоя сладур.
Хатчър прокара ръка по гладката повърхност от слонова кост. Би ли могло споменаването на това име в бележката да има някакво друго значение, освен статуята, чудеше се той. Най-накрая каза:
— Добре, но това не изяснява нещата, които съм научил досега. А и без това те са съвсем малко.
— Нямаш ли някоя друга гореща следа? — попита го Коуен.
— Имам един човек във Вашингтон, който прави проучване по моя проблем — отвърна Хатчър. Погледна часовника си. — Мога да му се обадя сега. Ако е открил нещо, ще търся в друга посока.
— А ако не е?
— Зарязвам тая работа и се връщам вкъщи.
— Тогава се моля оня кучи син да не е открил дори и твоето собствено име — каза Коуен. — Сто пъти предпочитам да те видя, че си отиваш, отколкото да те видя убит.
ФЛИТКРАФТ
Сержант Флиткрафт седеше и чакаше в приемната на компютърния център в Пентагона, когато сержант Бец пристигна на работа. Бец беше висок мъж с коремче, малко под петдесетте, имаше си добре платена служба и му оставаха по-малко от две години до уволнението и пенсията. Спуканите кръвоносни съдове по носа му го издаваха в пристрастие към уискито, в случая — „Дюърс“. Той и Флиткрафт имаха много общи неща по отношение на служебните си биографии — Форт Браг, Корея, Виетнам. Като го видя, Бец намигна на Флиткрафт. Той беше усмихнат, едър, чернокож сержант, който някак си беше успял да се задържи на служба, макар че накуцваше с единия крак и ходеше с бастун. И Флиткрафт беше близо до пенсия. Бец знаеше, че Флиткрафт не е тук на приятелско посещение.
— Получих тая сутрин няколко поверителни доклада за вас, сержант — Флиткрафт се надигна при влизането на сержанта.
— Добре — отвърна Бец. — Хайде да слезем долу. — Обърна се към секретарката и каза: — Дайте на сержант Флиткрафт пропуск номер три.
Тя бръкна в чекмеджето и извади оттам син поименен пропуск, записа номера му в регистъра и го подаде на Флиткрафт. Тя го познаваше и предполагаше, че е дошъл, за да предаде на Бец обработена информация за главния компютър. Синият пропуск му даваше право на достъп най-много до основните служби — една дълга редица малки стаички без прозорци ио коридора вляво от приемната. Вратата вдясно се отваряше само чрез потвърдено от главния компютър право на достъп и се охраняваше от един морски пехотинец.
Флиткрафт последва Бец до неговия офис, който представляваше нещо като малка кабинка, широка колкото да побере стол и бюро, шкаф за папки, компютърен терминал и още един стол.
— Носите някакви документи за мен, така ли, сержант? — попита Бец, докато отваряше едно от чекмеджетата на бюрото.
Той познаваше добре Флиткрафт, знаеше, че той работи за една от специалните служби, известна само с името „Закрития отдел“ и че е доверено лице там. Флиткрафт нямаше карта за достъп за ниво С-1 и поради това нямаше право на достъп до секретните компютърни файлове. Флиткрафт извади една литрова бутилка „Дюърс Уайт Лейбъл“ от куфарчето си и я пъхна в чекмеджето, което Бец затвори веднага с коляно. Играеха си така на криеница поради обстоятелството, че офисът, както и всички други, беше под постоянно наблюдение от движеща се видеокамера.