Всички тези черти на Хатчър караха Коуен да вижда в негово лице интересен, на моменти много драг, и потенциално заслужаващ доверие приятел, но именно при първата среща на Хатчър с Дафни Коуен видя и нежните, почти момчешки страни в характера му, макар и споменатият вече баланс да си оставаше постоянен регулатор на поведението му. От една страна, той беше изненадващо наивен, от друга — безумно дързък и смел.
Бяха отишли на Губернаторския бал — ежегодния парад на суетата, за който Коуен беше прилъгал и Хатчър, просто за да си направи шега, знаейки много добре, че мистериозният му приятел от реката не понася тълпата, приемите с коктейли, танците и снобизма — причините, поради които всички останали присъстваха там. Хатчър забеляза Дафни още в първия момент. Тя стоеше права на срещуположната страна на голямата бална зала като изумително красива и недостижима статуя, съзерцаваща претъпканата зала с ледено безразличие. Коуен усети, че Хатчър беше завладян от чара й още на момента.
— Не мисли за нея — каза Чайна. — Не е залък за гвоята уста.
— Коя е тя?
— Дафни Чийн. Майка й е малайзийка, баща й е наполовина китаец, наполовина французин.
— Изумително междурасово сътрудничество — измърмори Хатчър и се насочи през тълпата право към нея.
— Всички гуай-ло в колонията са опитвали при нея — прошепна след него Коуен. — Тя не иска да има нищо общо със западняци.
— И с Тсу Фи беше така, но това не ти попречи да опиташ, нали? — отвърна му Хатчър. — Познаваш ли я?
— Да, познавам я — каза Коуен малко смутено. Конфликтите в обществото, особено при случай от такъв характер, го караха да се чувства неудобно и той продължи да го разубеждава. — Разбери ме, тя особено ненавижда американците.
— Това пък защо?
— Баща й беше доста проспериращ моделиер тук, разработи си доста добре развиващ се бизнес с няколко изискани бутика в Щатите. После се появи някакъв едър американски тръст, шефовете на който бяха решили, че в малката му фирма се крие голям потенциал, изсипаха му няколко торби с обещания, после го притиснаха до стената, изолираха го от играта и започнаха масово производство на джинси, използвайки реномето на неговата търговска марка. И те развиха от това едър, ама много едър бизнес, но той не видя и пукнат долар от тая работа.
— Коя беше гая компания?
— „Блу Макс“, сигурно си я чувал.
— Е да, всеки я знае.
— Баща й се почувства толкова унизен и оскърбен, че се опита да се самоубие. Тя го спаси…
Хатчър вече се беше откъснал и почти се беше затичал напред. Коуен се втурна след него.
— Запознай ме с нея — каза Хатчър, проправяйки си път през снобската тълпа. Коуен го следваше, разбутвайки стълпотворението от лъскави тоалети и напудрени фризури.
— Не си чул още края на историята — изкрещя му Коуен, опитвайки се да надвика шумотевицата.
— Е, и какъв е краят?
— Тя започна нов бизнес. Производство на фалшификати.
Хатчър изведнъж спря и се обърна назад ухилен до уши.
— Фалшифицира американските сини джинси?
Коуен кимна.
— Фалшифицира джинси запазена марка „Блу Макс“… и ги пуска на пазара на около половината от цената им.
— Страхотно.
Коуен отново кимна.
— Пускаше боклуци и им подби реномето, след това пусна в производство продукция със собствена производствена марка, стана най-големият им конкурент, после се обедини с тях. Най-накрая овладя контрола върху тоя бизнес. И разгони оная алчна банда.
— Чудесно — каза Хатчър.
— Наистина е така, но след всичко това у нея остана много лошо чувство към всички мей гуок.
— Ами ти откъде я познаваш?
Коуен се усмихна.
— Аз й помогнах за уреждането на сделката при сливането, която я постави на шефското кресло. И съм единственият янки, когото харесва — добави той.
Желанието на Хатчър да се запознае с нея стана още по-силно, след току-що наученото. Обърна се и отново продължи напред през залата. Коуен едва успяваше да го следва.
— Кажи ми някои имена?
— Какви имена?
— На ония юнаци, дето са изиграли баща й — каза Хатчър нетърпеливо, тъй като вече приближаваха. — Едно-две имена, хайде, бързо.
— Ъ-ъ… Хауърд Силвестър… Алън Митчъл… ъ-ъ…
— Стига толкова. Представи ме като… Крис Лъндън.
Отблизо тя изглеждаше дори още по-хубава, отколкото отдалече. Високото й гъвкаво тяло беше обвито в тъмнозелена копринена рокля, очертаваща изящните извивки и придаваше допълнителен блясък на нежната й кожа с цвят на бадем. Тъмнозеленото се отразяваше в дълбокия поглед на очите й, почти толкова зелени, колкото, и роклята й. Искрящочерната й коса беше вързана на опашка, спускаща се над едното й рамо между гърдите й. На ръцете си нямаше никакви пръстени — единствените накити, които носеше, бяха двата диаманта на Обиците й с форма на капки и диамантената й огърлица с прикрепени към нея смарагд и рубин, сгушени в нежната ямка под изящната й лебедова шия. Тя се усмихна лъчезарно, като видя Коуен.