— Не съм се и надявала, че ще те видя отново — каза тя, застанала на вратата на терасата. — Същият си!
И нейните чуанг чжу-чи проговориха още от първия миг, в който го видя, все още живи и неизбледнели след толкова години. Защото цяла година, след онази първа среща, Хатчър беше живял с Дафни, когато беше оставал в Хонконг. Той заминаваше оттам без предупреждение и се връщаше по същия начин, без да споменава и дума за характера на заниманията си. Тя беше чувала за него още преди да се запознаят — за Хатчър, дръзкия речен пират, вълка единак, от когото се страхуваше дори и самият Сам-Сам Сам. А веднага след последното му заминаване за него се разнесоха какви ли не слухове. Че бил наемен убиец. Че работел за ЦРУ. Че създавал приятелски връзки и е мамил тия, които му доверявали тайните си. Че бил в някаква секретна служба на американската армия, наречена Йинг бинг, воините на плаща и кинжала.
Дафни просто не обръщаше внимание на тези слухове. За едногодишния им съвместен живот тя беше опознала и двете страни на характера му — онази, която се показваше на преден план, когато той излизаше без да каже и дума, и другата страна, нежният любовник, за когото сексът беше наслада, а не завоевание и себеналагане; за когото любовта представляваше една бавна, изискана наслада, граничеща с агонията, която той наричаше „неповторимото усещане“ — една малка смърт, оргазмът, който беше единствената му възможност за бягство от жестоката действителност, за пренасяне в един друг, по-красив свят, макар и мимолетно, за броени мигове.
Тя усещаше със сърцето си, а можеше да съди и по това, което виждаше, че някои или дори всички слухове може би бяха верни.
Но това нямаше значение. Той беше жив, беше отново тук. И нейните спомени я върнаха към оная вечер, когато за първи път срещна Хатчър, вечер, която тя никога нямаше да забрави…
… Тя едва сдържаше гнева си спрямо тоя нагъл адвокат мей гуок, докато той я извеждаше към терасата от претъпканата бална зала на Чайнийз Пелис. Беше разгневена дори от самия факт, че Коуен ги беше запознал. Тогава той неочаквано се спря и се усмихна.
— Името ми не е Лъндън, казвам се Хатчър — с безупречен френски каза той. — И освен това смятам, че много добре сте ги подредили ония американци. Мога да ви снабдя с индийски памучен плат, първо качество, с място на доставка където посочите, наполовипата от цената, на която го купувате сега, което ще ви донесе поне десетпроцентно увеличение на общите приходи. — Той замълча за момент и после добави: — И не само това — освен всичко друго, мога да ви накарам и доста да се посмеете.
За няколко секунди тя остана така, загледана в него, удивена от дързостта му, без да може да откъсне поглед от сивите му очи. Но бързо се опомни.
— Колко? — попита го тя.
— Какво колко?
— Колко памучен плат можете да ми доставите, какъв срок и на каква цена?
— Трябва да направя някои изчисления. Не правя такива сметки наум.
— Нито пък аз — чу се да казва тя.
— Обяд утре. Чисто делови. Ще съм готов с изчисленията, вие ще носите чека. Никакви съдружници, счетоводители, адвокати, само вие и аз.
— Предупреждавам ви, че не правя никакви отстъпки.
— Аз също — каза й той. — Когато има компромиси, всички губят. Аз водя преговори. Когато човек преговаря, всички печелят.
— О? И как става това?
— Обикновено страните поставят първоначални условия, на които не държат особено. Редуцираш ги само до най-същественото за себе си. Това трябва да е линията на поведението ти при преговори. Аз така правя. Повярвайте ми, много бързо ще стигнем до сделка и ще ни остане доста време да се посмеем, докато свършим с обяда.
— Защо това, да се посмеем, е от такова значение за вас? — попита го тя.
Той се усмихна.
— Смехът е ключът за рая!
И за голяма изненада на самата себе си тя се беше съгласила за тоя обяд.
Изобщо не се стигна до каквато и да е сделка помежду им за доставка на памучни платове.
Но той наистина я накара да се смее — смяха се много. И беше прав, това наистина беше ключът към рая.
— Аз се връщам в моята стая — обади им се Коуен от всекидневната. — Рамото ми пак нещо ме стяга.
Те не му обърнаха никакво внимание, сякаш не го бяха чули. Той присви рамене и се отправи към задната част на къщата.
Изминаха минута-две на първоначално смущение след дългата раздяла, през която нито Дафни, нито пък Хатчър се сещаха как да започнат разговор. Тя първа наруши мълчанието.
— Какво ти е на гърлото? — попита го тя, поглеждайки белега на шията му.
— Бях в един много гаден затвор. Опитах се да говоря, когато не трябваше. Един от надзирателите реши веднъж завинаги да ме лиши от възможността да говоря.