Това беше единственото място, където Слоун можеше да намери мир за душата си.
ТС’Е К’АМ МЕН ТИ
Хатчър и останалите тръгнаха два часа преди зазоряване. Промъквайки се покрай пристанищния патрул и митничарските корабчета в Буджиа Нгкоу, залива в устието на Бейджианг Ривър, на който беше разположено пристанището на Хонконг, и после се насочиха към Южен Китай по един от многобройните притоци на течащата през безбродната джунгла Ксиджианг Ривър. Когато небето засивя на зазоряване, те бяха вече на трийсет мили нагоре по течението.
Пътуваха на две корабчета. Едното имаше дълъг, източен корпус, снабден с мощен двигател, и малка кабинка с бамбуков покрив близо до кърмата. Зад него плуваше един катер със също така източена форма, газещ трийсет фута и с двигател от 600 конски сили, който можеше да вдига шейсет мили в час.
Хатчър, Дафни, Коуен и Синг, като втори кормчия, заедно с един боец, Джоуи, бяха на първия съд. На втория бяха четирима гангстери, взети от Коуен „на заем“ от една приятелска триада от общността Чию Чао, известна под името Нероу Блейд Ганг, за подкрепление, в случай че Тсу Фи изпадне в затруднено положение. Всички те се чувстваха спокойни, тъй като от разузнаването на Дафни бяха получили информация, че Сам-Сам е далече нагоре по течението и не се очаква завръщането му в леговището на Тс’е К’ам Мен Ти чак до следващия ден.
При самото тръгване, преди още да поемат по течението на реката, всички бяха напрегнати и предпазливи, като внимаваха да избегнат срещата с някой пристанищен патрул или митничарски катер. Сега бяха съвсем спокойни. Дългото дървено корабче се плъзгаше тихо нагоре по течението, придържайки се близо до брега, за да не се набива на очи при случайна среща, следвано от внушителния катер.
Коуен представляваше странна гледка, облечен в чионгсам, върху който беше препасал колан с кобур, седнал като коронован принц върху люлеещ се стол, взирайки се напред в тъмнината и мърморещ един нескончаем монолог, в който се чудеше на акъла си, на тоя на Хатчър, на Дафни и всъщност на цялото това идиотско пътешествие. Но всъщност самият той беше настоял да уреди наемането на корабчетата и на съпровождащите ги бойци.
Най-накрая Хатчър не издържа и му изръмжа:
— Слушай, Чайна, никой не ти е опирал пищов в челото да те кара да идваш. Сам се натисна да подбереш цялото оборудване и въоръжението, домъкна си тук шибания стол и се самопокани да участваш в пътуването.
— Добре де, няма да споря сега с теб — отговори му Коуен.
— За какво толкова си се завайкал?
— Знаеш какво имам предвид — каза Коуен. — С какво е толкова изключителен тоя Коуди все пак?
— Обясних ти, ходехме заедно на училище.
— Ама че аргумент — каза Коуен.
— По дяволите — каза Хатчър, — може пък да съм искал да свърша накрая една работа с… с хуманни подбуди… чест да го кажем.
— „Войната, каза той, е мъка моя, грижа вскидневна; честта е празно слово, дума ефимерна“ — напевно изрецитира Коуен.
— Драйдън — отвърна Хатчър. — А какво ще кажеш за следното: „Животът ми и мойта чест — това е всичко, дето аз съм днес.“ Или пък: „Вземи честта от мен, животът ми ще свърши още същий ден.“
— „Ричард Втори“ — отвърна Коуен и след кратък размисъл добави: — Чудя се, дявол да го вземе, дали това пътешествие ще си струва заради всичката тази поезия.
— А заради нас самите не си ли струва? — попита го Хатчър.
— Чуй ме да ти кажа нещо за Сам-Сам, което може би не знаеш — каза Коуен, започвайки един засукан монолог, с който се надяваше да изложи някакви сериозни аргументи, които да разубедят Хатчър. — Първият път, когато го видях, беше когато се срещнахме с теб, когато старият Тсу Фи ме беше изпратил за първи път насам към земята Чин Чин. Бил дошъл тук от Пекин, защото бил ревностен капиталист по душа, а на това нещо в Пекин не се гледало с добро око. Това било около шест месеца, преди аз да се срещна с него. Не знам с какво се е занимавал в Пекин, но каквото и да е било, той беше усвоил най-изтънчените методи на убийство, които някога съм виждал. Имам предвид, че за него да ти пусне куршум в черепа е същото, като да настъпи буболечка, както си върви. Аз правех сделките си най-вече с Джоу Кокроуч — той беше нещо като агент с всестранни пълномощия. Като правиш сделка с Джоу, вършиш всичко наведнъж — определяш цената и предаваш парите. Това беше много удобен начин да се търгува. Освен това и вярвах на Джоу. Познавах го отпреди, от Хонконг, когато той беше в големия бизнес. И така, май че третия път, когато дойдох насам, идва при мен Сам-Сам и ми разправя, че отсега нататък сме щели да правим бизнес само двамата — аз и той. Щял да ми направи по-добри оферти, разправя. А аз му казвам: „Сам-Сам, не мога да направя това, защото с Джоу търгувам вече толкова години и, освен това, тук, при Тс’е К’ам Мен Ти, нещата не стават така“. Тогава Сам-Сам излиза на палубата — бяхме на оная баржа, аз бях в кабината дето беше офис на Джоу, а Джоу беше отвън на палубата и се занимаваше с нещо, — та Сам-Сам излиза през вратата и следващото нещо, което си спомням, е, че чувам два изстрела, бам, бам, ей така, веднага. Втурвам се аз към вратата, надничам навън и виждам Сам-Сам с още димящ пищов в ръка как сграбчва Джоу за ризата, вдига го с една ръка и го мята през борда в реката. После се обръща към мен, хили се и ми разправя, това са точните му думи, казва ми: „Сега вече няма никакъв проблем“. И се смее. Шест месеца по-късно той вече държеше под контрол цялата тая шибана река.