— Умът ми не побира с какви неща се занимаваш, за да си вадиш хляба — каза Коуен.
— Занимавал съм се — коригира го Хатчър.
— Доколкото успях да забележа, продължаваш да ги вършиш — продължи Коуен. — През последните двайсет и четири часа преживях толкова вълнуващи прикиючения, че ми стигат за цял живот.
— Ако това представлява някаква утеха за теб, мога да ти кажа, че и аз изпитвам същата пренаситеност откъм приключения — отвърна му Хатчър с усмивка. — Има ли някакво бренди на това старо корито?
— Единственото, което ми е останало, е малко „Амарею“.
— Но не и на празен стомах.
Коуен се загърна още по-плътно в одеялото, в което се беше увил. Погледна към Хатчър, поколеба се за момент, но след това му каза:
— Откажи се, Хач.
— Да се откажа от какво?
— Не се нрави на разсеян.
— Казах ти вече, Чайна, не мога да направя това.
— Да, спомням си. Чест, почтеност, старата привързаност от Академията. Не е ли малко късно за всичко, това?
— Не е късно за Мърф, ако е изпаднал в беда.
— Нали чу какво ти каза Холандеца? Бил е наркоман!
— Каза, че предполага, че може да е пушил малко, треви, за Бога.
— А за това, дето е сътрудничил с виетконговците?
— Само предположения.
— Господи, ти си толкова великодушен към него, че подлагаш всичко на съмнение. Вече знаеш достатъчно, за да…
— Слушай, ето всичко, което наистина знам — прекъсна го Хатчър. — Знам, че преди петнайсет години Коуди може би се е измъкнал от горящия самолет. Имам основания да вярвам, че е бил в тоя лагер Хюи-куй, че Тайсунг е бил началник на лагера и че момичето е било там с него. Знам, че един мъж на име Уол Пот е твърдял, че е виждал Коуди в Банкок и че сега Тайсунг е в Банкок и се представя под името Уол Пот. Знам също така, че Уинди Портър го е следил и е бил убит заради кашата, в която Пот се е забъркал — по всяка, вероятност от убийците на Чию Чао. И имам основания да смятам, че Уол Пот може би е работел за Толи Фонг и е изпаднал в немилост пред него, поради което, е потърсил помощ от нас. Всичките тия неща, Чайна, представляват достатъчно основание за мен да ида в Банкок.
— Но освен всичко друго, знаеш и че Толи Фонг ще те убие в момента, в който му се мернеш пред очите.
— Дал е обещание, йен дюи йеи, да изостави тая вражда.
— И ти вярваш на думата му? Неговата ч’уапг чжу-чи ще бъде изпълнена едва когато единият от вас двамата умре. Кръвна клетва, Кристиън. Ако е необходимо, той ще си измисли някакво оправдание, за да наруши йен дюи йен. Хайде сега, не се прави на наивен.
— Чайна, когато се захванах с тая работа, дори и за момент не можех да допусна, че Мърфи наистина е жив. Тогава само допусках, че евентуално е възможно да е жив. Сега уравнението изглежда по съвсем различен начин. Сега вече наистина мисля, че е жив. И ако наистина е жив, аз ще го намеря. А на Толи Фонг ще му го сложа отзад.
— Гледай преди това да го убиеш.
Хатчър пресегна ръка и разроши косата на Коуен.
— И аз те обичам, приятелю — каза той. — Но май все така става, че постоянно взимам от приятелите си и никога не давам нещо от себе си.
— При такива ситуации винаги и двете страни дават по нещо от себе си.
— Казваш го от благородство.
— Благороден ти е задникът. Я не ставай толкова сантиментален — измърмори Коуен. — Веднъж вече те бяхме изгубили. После отново се върна при нас. Сега ще те изгубим отново, този път за добро. Знам това, знае го и Дафи. — Той махна с ръка към палубата. — Защо не отидеш да се сбогуваш с нея.
Той наведе надолу глава загледан в пода и се загърна още по-плътно с одеялото.
— Благодаря ти, Чайна.
— А-ха.
Хатчър отвори вратата на каютата и излезе. Коуен не вдигна очи. Само промълви тихо:
— Бих искал да знам, че си жив и здрав и че си добре на тоя твой остров. Какво ще кажеш да ми се обадиш, когато свърши всичко това, ако все още можеш и да шепнеш.
Коуен и Дафи го обичаха толкова много, че бяха готови да рискуват и живота си заради него, а просто нямаше подходящ начин да им каже сбогом. Всяка новооткрита следа го водеше все повече и повече към миналото му, а после го отдалечаваше от него. Но Хатчър нямаше избор. Неговата цел беше да открие Мърф Коуди, а на възникналите пред него въпроси нямаше отговори в Хонконг, отговорите трябваше да се търсят в Банкок. И колкото повече Хатчър се приближаваше към решението на проблема, толкова повече се страхуваше от това, какво можеше да бъде то.
Тя беше седнала близо до носа и гледаше как катерът пори водите на реката. Хатчър седна до нея, свали одеялото от себе си, уви го около раменете й и я притегли към себе си.