— Струваше ли си, Хатчър? — попита го тя.
— Мисля, че да — отвърна той. — Получих отговори на много въпроси.
— На такава цена?
— Да. Всъщност не плащаме ли винаги някаква висока цена за сериозните неща в живота?
Поседяха известно време така, без да говорят, после тя го запита:
— Имаш ли си някоя жена?
Хатчър се поколеба. Беше ли всъщност Джиниа неговата жена? Самата тя сигурно не би се съгласила с този израз. Но дълбоко в себе си Хатчър си даваше сметка, че е поел негласен ангажимент спрямо нея. Той никога не беше изразявал това с думи, но тя наистина беше неговата жена. Изпитваше най-нежните чувства, на които беше способен — искаше да се грижи за нея, да я направи щастпива. Имаше нужда да постигне някаква уравновесеност в живота си. За него всички тия неща бяха свързани все с Джиниа.
— Да — отговори той накрая.
— Много време ти беше необходимо, за да обмислиш отговора си.
— Всъщност досега никога не бях мислил за това — отвърна той. — Трябваше да го изясня и за себе си.
— Как се казва тя?
— Джиниа.
Джиниа — повтори тя, сякаш за да опита как звучи това име. — И как изглежда тя?
— Много независима. Много интелигентна.
— Красива ли е?
— Да. Но не но този начин, по който си красива ти.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
Хатчър се замисли как да обясни разликата между екзотично магнетичната Дафни и спокойната красота на Джиниа. Най-накрая каза:
— Тя не оставя мъжете без дъх още първия път, когато я видят, както ти. — Това не беше съвсем така, но беше допустима в случая невинна лъжа.
— Станал си много дипломатичен — каза тя с усмивка. — Тя разбира ли те?
— Тя не знае нищо за миналото ми.
— И за приятелите ти?
— И за приятелите ми.
— А имаш ли намерение да й кажеш?
— Един ден… може би, ако е необходимо.
— Ти обичаш ли я, Хатчър?
Това го завари съвсем неподготвен. Той никога не си беше задавал такива въпроси.
— Това май ще е нещо ново за мен, а, Дафи? — отвърна той, избягвайки конкретния отговор. — Любовта, за която ти говориш сега, много дълго отсъстваше от моя живот, ако въобще някога я е имало там.
— Имало я е, Хатчър. Ти никога не си допускал някой да надзърне по-дълбоко в теб, но все пак аз успявах да го правя понякога за малко. И Чайна казва, че в тебе има всъщност двама човека. Човекът, когото всички ние виждаме, и човекът, когото никой никога не вижда. Виждала ли е Джиниа този, другия човек?
— Мисля, че той е единственият, когото вижда.
— Тогава тя е много щастлива.
— Аз като че ли все още продължавам да върша същите неща, както навремето.
— По-друго е. Навремето… ти, като че ли… — тя се поколеба, опитвайки се да намери точната дума.
— Изпитвах удоволствие от това? — довърши той вместо нея.
Да — потвърди гя. — Изпитваше удоволствие.
— Възможно е. Но не можеш да скъсаш с нещо, ако постоянно гледаш назад. Миналото трябва да си остане затворена страница.
Той обърна лицето и към себе си.
— Обичам те, Дафни. Никога не си напускала мислите ми. Но никога не съм мнслил за нас двамата като за семейни. Домашна идилия? Дявол да го вземе, и двамата не мислим за това.
Тя обърна глава встрани. „Не говори от името на другите“, помисли си тя, но не каза нищо и Хатчър разбра, че в желанието си да бъде честен спрямо нея я беше наранил. В представите си той беше възприемал връзката си с Дафни като продължила повечко любов за една нощ — военновременен романс без сериозно обвързване и без бъдеще. Сега вече беше твърде късно. Той беше изградил друг свят за себе си, свят толкова различен от нейния, че едва ли в него би имало място за нея, едва ли би била реална надеждата за някаква по-стабилна връзка между тях. Животът на неговия остров би я отегчил до смърт Освен това в себе си той вече беше скъсал с този тъмен и опасен свят, светът на Дафни, Чайна Коуен, Хари Слоун и Тс’е К’ам Мен Ти, свят, който представляваше целия й живот Сега трябваше да скъса с всичко това отново.
— Прав си, ние и двамата никога не сме мислили за такъв съвместен живот — каза тя и му спести неудобството да я нарани отново.
Когато катерът тихо навлезе в устието на Макао Рънс, от лявата им страна заблестяха светпините на Хонконг. Хатчър остана загледан в тях, съзерцавайки как градът израства пред очите му и силуетите на небостъргачите придобиват ясни очертания в осветеното небе над града.
— Аз ще сляза първа — каза тя. — Те знаят къде да ме оставят.
— Дафни…
Тя допря пръсти на устните му.
— Казахме си всичко, Хатчър — прошепна тя. — Сега вече няма да се върнеш отново. Но със сърцето си усещам, че това е толкова мъчително за теб, както и за нас Чой куи сий йонг хайпон.