Когато самолетът започна да се спуска надолу, слънцето се издигна над хоризонта и утринната мъгла, сякаш възпламенена от пламъка на зората, се превърна в пара, разнесе се и разкри под себе си удивителната красота на искрящия в многообразни цветове златен град.
Тази страна беше толкова непостижима за представителите на западната цивилизация, че пристигането им тук можеше да се сравни с полета до друга планета. Туристите започваха да ахкат и да охкат. Пред очите им се простираше неудържимо привлекателна гледка на изящно великолепие и приказно красива природа. Но въпреки заспепяващата взора гледка, Хатчър знаеше, че под тази красота се крие и агонията на абсотютната бедност — деца, потънали в нечистотии, които биваха продавани на улицата, знаеше, че част от цената на тая „стока“ се заплащаше с хероин, че месечно тук се извършваха шейсет-седемдесет убийства, че студените стъклени небостъргачи на западната цивилизация бавно и методично покваряваха и развращаваха старинната изящна красота на Банкок, че автомобилният трафик правеше невъзможен за дишане въздуха над града. „Може би, помисли си Хатчър, един ден на тайландците наистина ще им дойде до гуша от всички тези чужденци и ще ги изгонят от земята си, както бяха направили техните предци преди двеста години, когато същите тия фаранг се бяха опитали да заменят жизнеутвърждаващия и толерантен култ към Буда със суровата, непонятна за хората, високомерна догма на християнството.“
За да преживее като фаранг в Банкок, човекът от Запада трябваше да приеме тукашната философия, дори и да не я разбира. Тук Буда беше милосърдният и щедър бог. Богатите тайландци купуваха златни копчета във формата на листа и ги прикрепваха към статуите и иконите на Буда в храмовете. Бедните полагаха в нозете му счупени купички за чай. Всеки даваше своя дан и идваше да се моли, да моли Буда за благосклонност към него или нея, защото за тайландците беше съвсем естествено да се помолят на Буда да прати голяма риба за техните въдици, или за печеливш билет от лотарията, за красива жена за през нощта или за хубав мъж, в когото да се притиснат, когато слънцето залезе. Тънките нюанси на този култ са неуловими за представителите на западния свят, чиято представа за Бог, моделирана от помпозните, високомерни, самозвани негови посредници на земята — свещениците, беше като за един вечно разгневен Бог, далеч не така състрадателен, много трудно прощаващ, лишен от всякакво чувство за хумор. За тайландците, които вярваха, че усмивката е родена в тяхната страна, Буда беше милостив и великодушен бог, способен да извършва всякакви лудории, да се смее, да изпитва неограничена радост, един бог, който не изискваше нищо, не им заповядваше какво да вършат и само се усмихваше на тези, които принасяха своя дар в нозете му.
Може би именно за това за тайландците караниците и кавгите бяха грях; да повишиш на някого глас беше обида, а гневът беше нещо нетърпимо. Не е възможно да не ти бъдат симпатични хора, чиято философия за живота беше синтезирана в реакцията им към почти всяко събитие от всекидневието им: Май пен рай — „Не се коси“. Още преди да започне да се ориентира по-добре в тънкостите на Хинаяна Будизма, Хатчър беше схванал едно от основните положения на будизма, а именно, че нашето временно съществуване на земята е в най-добрия случай нещо несигурно; че да се тревожиш за каквото и да било е глупаво, а да се гневиш и ядосваш е безсмислено; че конфронтацията създава само затруднения, безпокойството е грях, а животът е процес на опрощение. Той се опита да прегърне тая философия като свое кредо, но някои психологически рефлекси бяха така дълбоко вкоренени в мисленето на човека от западната цивилизация, че за един фаранг беше изключително трудно да ги преодолее.