И докато навремето Хатчър беше осмислил и се беше опитал да живее според каноните на тайландската философия, сега тя с нищо не би могла да му помогне. Той беше изцяло обзет от тревога и безпокойство и това, от което най-много се страхуваше, беше какво ли щеше да научи за Коуди в Банкок. Колкото повече приближаваше самолетът му към летището, толкова повече нарастваше безпокойството му. За него щеше да бъде сериозен проблем дори и това, как да разпознае предишния си приятел. Дали щеше да може да познае Коуди? Бяха изминали почти двайсет години, откакто за последен път беше виждал приятеля си. А той сигурно щеше да е сменил името си.
Но най-големите страхове на Хатчър се отнасяха до самия Коуди. С какво се занимаваше той тук и защо беше укривал самоличността си през всичките тия години? Дали е станал предател? Или наркоман? Или контрабандист на наркотици? Ако е станал трафикант на наркотици, дали е свързан с Толи Фонг и с триадите Чию Чао? Или в това се криеше някаква още по-страшна тайна, която Хатчър дори не можеше да си представи?
Дали наистина беше мъртъв Коуди? Дори да е оживял след самолетната катастрофа преди петнайсет години, Коуди можеше да е умрял във военнопленническия лагер или поне по десет други възможни начина. Петнайсет години бяха много време.
Хатчър си спомни също така, че в Тайланд не съществува такова нещо като факт. Понятието за истина тук се отнася към това, което го има в реалността и към това, което е във въображението, към материалното и към духовното. В най-добрия случай това, което се нарича факт в Банкок, е някаква абстракция на действителността, възприятие на индивида. Много често истината беше просто някаква илюзия и нещата в действителност не бяха такива, каквито изглеждаха.
При всичките усилия на мисълта си, на които беше способен Хатчър, той не можеше да измисли дори една-единствена положителна причина, която да накара Коуди да се крие.
И накрая все пак оставаха без отговор най-мъчителните въпроси: Ако Коуди беше замесен в някаква престъпна мрежа, какво трябваше той, Хатчър, да прави? Да зареже всичко и да се върне в Щатите? Да се опита все пак да му уреди среща с баща му? Може би съветът на Коуен беше най-доброто решение на въпроса — да обърне гръб на всичко това и да си отиде.
Но за Хатчър това не беше решение на въпроса.
Беше се хванал на тая игра и трябваше да изиграе картите си, без значение какъв щеше да бъде резултаът.
Премина без проблеми митническата проверка и си взе такси. П ътуването до града представляваше една сюрреалистична фантазия, приказно пътешествие през едно изумително стълнотворение на култури, звуци и гпедки, които биха хипнотизирали дори и Синдбад. Красотата на града винаги беше въздействала силно на Хатчър и сега, връщайки се отново тук след пет години, той отново остана очарован от забулените му мистерии и завоалирани обещания.
Пътуването по двайсетте мили до града премина неусетно и тучните зелени ливади внезапно отстъпиха място на градската зона, когато стигнаха до величествения „Читаралда Пелис“, дворецът в който беше живял крал Бумибол, великодушният и обичан от народа си управник, чийто пра-пра-прадядо, Рама IV, познат повече под име го крал Монкут, довел английската учителка Ана Леоноуенс през 1860 г. в Сиам, за да просвещава децата му. Макар и издадената й автобиографична книга „Кралят и аз“ и създадените по нея театрална пиеса и филм да донесли слава на Тайланд, те били остро критикувани, че изопачавали действителността.
Таксито мина покрай пистата на Кралския клуб за конни надбягвания, продължи покрай парковете, където преди здрачаване се провеждаха битките с хвърчила, и премина над Падунг Клонг, главния канал на града. Само след два часа булевардът щеше да бъде задръстен от коли, от пърпорещите моторизирани рикшп, наричани симлор, и тък-тък, тези странни триколесни таксита с две места за пътници, които шареха наляво-надясно из гъстия автомобилен поток и подлудяваха всички шофьори, и чието име напълно наподобяваше звука, издаван от маломерните им моторчета.
Но на ранната утринна светлина градът изглеждаше така, както сигурно е изглеждал преди век. Те се движеха по почти безлюдния булевард „Бамрунг Муанг Роуд“, а край тях над оградите на къщите бяха надвиснали пищни снопове от орхидеи, жасминови и розови храсти, минаваха покрай морави, по които млади жени в традиционни бродирани носии изпълняваха церемониални танци и флиртуваха с дългите си сенки, хвърляни от косите слънчеви лъчи по смарагдово зепените морави. Хладният сутрешен ветрец подухваше през отворения прозорец на таксито, носейки отдалече непрестанния звън от камбаните на будистките храмове, разположени навсякъде из града, с позлатени куполи и островърхи кули с изящни спирали от многоцветна мозайка и стрехи, украсени с преплитащи се жълти орнаменти, наричани чофа.