Слоун, изглежда, беше впечатлен от това, което научи. Изгледа доста продължително Хатчър през масата, преди да продължи:
— Всичко това си остава все в сферата на „може би“, „вероятно“.
— Да.
— Така че все още нямаме твърда почва, на която да стъпим, освен Уол Пот.
— Отново позна — каза Хатчър.
— Това са все ония глупости за „безследно изчезналите“, Хач — каза Слоун. — Ще ти кажа какво не мисля… Не мисля, че двайсет и четири хиляди безследно изчезнали американци си прекарват приятно времето в Ханой или по другите градове да учат виетнамците как да играят „Монопол“ или други такива глупости. Може би има една шепа от тях, които скитат някъде из Лаос или из Северен Виетнам. Може да има неколцина дезертьори и ренегати. Останалите сигурно са били измъчвани до смърт, убити или умрели от недохранване и болести. Това са тия, които не са били убити още при вземането им в плен. Дявол да го вземе, толкова добри момчета изчезнаха във Виетнам, Хач. Защо да изтезаваме близките им в Америка с напразни надежди. Освен това в обикновения живот можеш да се отровиш от хапчета, купени от аптеката, може да те блъсне някой пиян шофьор на шосето. Има къде-къде по-глупави начини да умреш от това, да служиш на Родината си.
— Защо не ми спомена тия неща в Джорджия, когато ме навиваше за това пътуване?
— Никога не съм твърдял, че той е жив.
— Но го намекваше, и то доста красноречиво, за да ме накараш да дойда тук.
— Добре де, но определено си мисля, че си адски по-убеден, че е жив, отколкото беше в Джорджия… или дори в Хонконг.
— Е, да речем, че сме преминали от етапа на абсолютните фикции към нещо по-определено, на което да се стъпи.
— Глупости. Познавам те достатъчно. Познавам кога тоя твой нос е надушил нещо. Стъпил си на някаква диря.
— Има нещо такова — кимна Хатчър.
— Смяташ ли, че Коуди е жив?
— Да речем, че го допускам с доста по-голяма степен на вероятност, отколкото в Хонконг.
— Защо?
— Дребни неща. Интуиция.
— Но нищо като доказателства за пред съда?
— Нищо.
— Ъ-хъ. Добре.
Хатчър беше премълчал няколко доста важни елемента на новата главоблъсканмца. Например, че комендантът на лагера, който беше избягал в Банкок, е самият Уол Пот. Че Холандеца смята, че мъжът, който, по всяка вероятност е бил Коуди, е бил на наркотици. Не беше казал на Слоун за държанката, Пай, също така не беше споменал и за Тай Хорс. „Защо“, питаше се самият той. „Защото не вярваше на Слоун“, беше отговорът.
— Основният въпрос е жив ли е Мърфи Коуди и ако е жив, в какво е замесен? — каза Слоун. — Това е въпросът.
— У нас, в Джорджия, ти ми каза, че ако намеря Коуди, няма да има никакви въпроси — припомни му Хатчър. — „Старецът иска само да се сбогува се него“, ми каза ти. Това беше единственият въпрос.
Слоун си запали цигара, тръсна пепелта и загледа как вятърът я понесе из въздуха. После се загледа надолу към реката.
И двамата мъже се върнаха в мислите си към времето, когато си вярваха и разчитаха един на друг, когато между тях съществуваше някаква нескрепена нито с думи, нито с писмени клетви връзка, връзка по-силна от заповедите, от представите за дълг, представляваща една почти физическа цялост между мисълта и действието. Лос Боксес беше нанесъл силен удар на тая връзка и всъщност я беше разрушил изцяло.
Сега те си говореха завоалирано, заобикаляха същественото, без нито един от тях да има желание да постави открито основния проблем. Слоун не искаше да се ангажира с изречени думи, никога не го беше правил. Преди той винаги беше оставял мръсните думи неизказани.
— Това, което е от значение, е да запазим репутацията на генерала, да предпазим стареца от неприятности — повтори Хатчър.
Слоун се отърси от размислите си и за момент изви недоумяващо вежди.
— Но в случая има опасност да стане точно обратното.
— Например, ако излезе на бял свят с какво се е занимавал Коуди през последните петнайсет години? — каза Хатчър.
— Включително и това.
— Не сме си говорили такива неща, когато ме убеждаваше да се заема с тая работа.
— За Бога, Хач, та ти вършеше такива неща от двайсет години насам. Да ти обрисувам ли някои картинки, за да ти припомня?
— Да, обрисувай ми ги — прошепна Хатчър.
— Никак няма да ми е трудно — каза Слоун.
— Изискваш от мен да взема решение за окончателната присъда на място — промълви Хатчър.
— И преди си го правил. В какво се състои проблемът? Имам чувството, че си готов да отстъпиш и да се отнесеш снизходително към стария приятел от училище, да се съмняваш във всички факти относно него, колкото и недвусмислени да са те.