— Не говорим само за стар приятел от училището, говорим за сина на Бъфало Бил.
— Точно там е проблемът — въздъхна Слоун.
— Защо не изплюеш камъчето и не си го кажеш директно? — запита Хатчър с изтормозения си глас. — Искаш от мен да очистя Коуди, така ли?
„Отново същото, помисли си Хатчър, това проклето копеле с медения си глас пак ми пробутва стария номер.“
— Искам просто да разбереш дали е жив, и ако е жив, защо се е крил досега — бавно каза Слоун, изговаряйки внимателно всяка дума. — А ако е замесен в някаква… мръсна работа…
Той остави изречението недовършено.
— Мръсна работа? Мръсна работа? На много хитри ли ще се правим сега? — изръмжа Хатчър.
— Досега не се беше налагало да говорим за такива неща — каза Слоун, присвивайки очи.
Слоун усети, че неприятното усещане в стомаха му прераства в болезнено гадене. Какво се е случило с Хатчър, чудеше се той.
— Защо направо не ми го кажеш с думи — настояваше Хатчър.
Слоун продължаваше да се въздържа. Зазяпа се в празното пространство пред себе си, издухвайки дим от цигарата си.
— Казваш ми, че искаш Коуди да бъде премахнат, така ли? — изказа думите Хатчър и в гласа му прозвуча неподправена изненада.
— Казвам ти, че имаш възможност за избор, както винаги.
— Добре — изръмжа Хатчър, — не искам възможности за избор. Не съм дошъл тук, за да убивам когото и да е. Дойдох, за да разбера дали Мърфи Коуди е жив, или мъртъв, това е всичко. Сега ми изсипваш куп нови правила.
— Не правила… — поде Слоун.
— Аз няма да вземам такова решение — прекъсна го Хатчър.
— Тогава обади ми се на мен — каза спокойно Слоун. — Аз ще го взема вместо теб.
— Това момче беше герой от войната, Хари.
— Такъв беше и Бенедикт Арнолд.
— Ти знаеш нещо, което на мен не ми е известно? — попита го рязко Хатчър.
— Абсолютно нищо повече — веднага му отговори Слоун.
— Тогава не мога да си мисля нищо друго, освен че правиш някакви идиотски необосновани заключения.
— Добре де, а какви заключения, по дявопите, би направил ти? — възкликна Слоун. — Ти сам ги описа нещата, няма и минута. Това момче е изчезнало преди петнайсет години. После се оказва, че той явно е жив в Банкок и не иска никой да знае за това, сега убиват Уинди Портър, а тоя Уол Пот се чуди къде да бяга, за да се скрие. Да предположим, че тия двамата китайци, които убиха Портър, са се опитвали да попречат на Уол Пот да изчезне. Да предположим, че той и Коуди са забъркани заедно в някаква история.
— Да предположим, да предположим, да предположим — прекъсна го Хатчър ядосано. — Дявол да го вземе, та ние не сме сигурни дори дали Коуди е жив. Възможно е тоя Уол Пот да играе на всички ни някакъв номер с неговите приказки.
— Ей, съгласен съм с това, окей — намеси се Слоун. После добави безцеремонно: — Ако се окаже, че наистина е така, очистваш и това дребно копеле.
— Наистина ли всичко това е толкова лесно за теб, Хари? — попита го Хатчър. — Очиствам Коуди, очиствам тайландеца.
Слоун въздъхна. Рамената му се смъкнаха и изведнъж видът му се промени, сякаш беше станал с десет години по-стар.
— Толкова години досега водим тия тайни войни… малко късно е да се променим — промълви отпаднало Слоун.
— А ако Мърф е чист?
— Тогава уреди среща с Бъфало Бил. Виж какво — въздъхна той, — ти вършиш това, което сметнеш за необходимо, и аз си върша това, което намирам за необходимо. Започнеш ли да търсиш отговори на много въпроси, мъртъв си, Хач. Това е основно положение и ти го знаеш. Нямаш време за това. Разполагаме всичко на всичко с нашите прищраквания и рефлекси. Имаш две възможности за избор всеки Божи ден — да го вършиш или да не го вършиш. Ако не знаеш между какво можеш да избираш, ако все още не си взел решението си, загубен си, ще ти видят сметката. Някога да съм ти казвал нещо по-различно? Съмнявал ли си се някога във всичко това?
— Досега не — отвърна Хатчър, без да поглежда към Слоун.
— Тогава може би не съм се спрял на когото трябва за тая работа.
— Може би е така.
— Искаш ли да излезеш от играта?
Хатчър се замисли. Бяха го обладали смесени чувства но отношение на Мърф Коуди. В началото едни твърдяха за него, че е герой, други — че е маниак. Сега пред изпълнението на задачата му се издигаха нови трудности. Сега пред него не стоеше вече въпросът дали Коуди е жив, а по-скоро дали трябва да остане жив. Хатчър знаеше, че ако се откаже, Слоун ще повика някой друг, някой, който щеше да свърши тая работа без много-много да разсъждава, някой експедитивен касапин.
„А какъв си самият ти, Хатчър, запита се той, експедитивен касапин?“
Хатчър си даваше сметка, че именно той беше човекът, който трябваше да вземе решението, да произнесе и изпълни присъдата. Колкото и да му беше противно това, Слоун отново го беше поставил в същата ситуация. Беше поставил Хатчър в положението сам да поеме отговорността. За Хатчър сега нямаше алтернатива.