Выбрать главу

Нги беше много добър полицейски служител, непокопебим, дееспособен, безкомпромисен и честен — качества, с които беше спечелил и прякора си, Мангустата. Мангустата не понасяше американците да си пъхат носа в неговите работи, сякаш постоянно му намекваха за но-низшите му и незадоволителни умения в разследването.

А най-лошото от всичко беше, че той всъщност не беше стигнал доникъде в разследването, нямаше какво да им представи като доклад, ако му поискаха. Разследването му тъпчеше на едно място. Малкото следи, които все пак имаха, изстиваха с всеки изминат ден и Нги си даваше сметка, че с всеки изминат час убийците увеличаваха преднината си и шансовете за залавянето им ставаха все по-нищожни. И сега тоя янки щеше да дойде и да му предложи да реши проблема просто ей така. И преди си беше имал работа с американци — арогантни, надменни, самомнителни, високомерни. И сега той трябваше да раболепничи. Шефът му си нямаше и представа от положението, в което го поставяше. Дръж се приятелски, беше му казал той. Не просто учтиво, приятелски!

Тоя ден нямаше да е от приятните.

Погледна часовника си. Петнайсет минути. След петнайсет минути американецът щеше да дойде. О да, той щеше да бъде точен. Господи, никога ли не закъсняваха тия хора? Още при пристигането си оня щеше да му изсипе куп любезности. Да си скъса устата от усмивки. Ще се държи покровителствено. После щеше да предложи съдействие на местната полиция. Винаги все това, съдействие.

Две минути преди определения час един от подчинените на Нги почука на вратата му и с почти благоговеен тон обяви за пристигането на Хатчър.

Нги се приближи съвсем близо до сержанта и му изсъска полугласно:

— Тоя е офицер от американската армия, а не президент на Съединените щати.

— И-и-йес, сър — заекна сержантът, изненадан от гневното избухване на майора, макар под сурдинка.

— Кажи му да влезе — нареди Нги и се отправи отново към бюрото си.

Хатчър идваше на тая среща със същите безпокойства като тия на Нги. Той не искаше да предизвиква негативни настроения и конфронтация. Смяташе, че американците не трябва да се намесват в това разследване, но от друга страна, му бяха необходими копия от полицейските доклади и постигнатите досега резултати. Нямаше точна идея как да подходи, за да измъкне тая информация, без да възбуди подозрения у Нги. Беше убеден единствено, че не трябва да споменава пред него за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс или каквато и да е друга информация от собственото си разследване.

Хатчър беше изненадан от това, колко голям беше кабинетът. В края на краищата това беше кабинет на ченге от „криминалното“, а не на премиер-министър. Стаята беше с висок таван. Подът беше покрит с блестящи от чистота плочки, дебел килим под краката заглушаваше шума от стъпките, а малкото, но изискани мебели се поддържаха с идеална политура и без никакъв прах по тях. Листата на подредените по бюрото му документи леко шумоляха под таванния вентилатор, без да се разпръсват. Уличните шумове от автомобилите, камбаните на храмовете и преминаващите долу пешеходци проникваха през спуснатите жалузи на прозорците като едва доловимо, слабо жужене.

Майорът имаше ниско, стегнато тяло, носеше добре поддържана всекидневна униформа в цвят каки, светлосиня риза и жълта вратовръзка. Мустаците и късата му коса се поддържаха доста грижливо, за ноктите му явно полагаше грижа маникюрист, а черните му обувки бяха излъскани до ослепителен блясък. Лицето му представляваше маска, под която не прозираха нито удоволствие или неприятни чувства, нито изненада или досада, нито дружелюбност или неприязън.

„Направо убийство на масата за покер“, помисли си Хатчър.

Хатчър знаеше всичко за него. Нги методично си беше проправял път нагоре в йерархията, беше завършил специалната школа на ФБР в Щатите, шест месеца беше практикувал в нюйоркската полиция и навремето беше работил в специална група, проследяваща трафика на хероин от Златния триъгълник до Малайзия — група, която с резултатите си беше посрамила почти всички агенти от силите за борба с наркотрафика в Съединените щати. Постиженията му в разкриване на престъпленията представляваха обект на завист за почти всички шефове на полицейски отдели.

Нги беше педантично прецизен човек — това не беше трудно да се констатира. Всичко в него беше прецизно. Начинът ио който беше облечен. Кабинетът му. Бюрото му! Всичко в него беше подредено в идеални геометрични фигури — писма, писалки, попивателна, телефон, всичко образуваше правилни малки квадрати.

Прецизен, прецизен, прецизен. Човек с високо самомнение за собственото его и сигурно доста докачлив. Хатчър трябваше да бъде много внимателен в разговора си с това ченге, което подчинените му наричаха зад гърба му Мангустата.