Хатчър разгледа внимателно всяко листче от материалите, с които разполагаше, и същевременно си записваше всичко, което по негова преценка беше от значение. В дневника се споменаваха над дванайсет различни места, въпреки че, както изглежда, Портър беше осъществявал съвсем елементарно проследяване и изобщо не беше разпитвал за тоя Уол Пот или Тайсунг, или както ще, по дяволите, да е името му.
Той включи в списъка си всяко място, което беше споменавано повече от веднъж, включително и „Америкън Дели“. Портър беше ходил там три пъти, единият от които беше отразен с коментара: „Консумиран обяд, докато се осъществява наблюдение на обекта на отсрещната страна на улицата.“ На няколко пъти беше посещавал и спортни състезания, включително конни надбягвания и боксови мачове.
Хатчър добави към списъка си и наименованията „Томбстоун“ и „Лонгхорн“, двете места, които бяха посочени на Дафни от бившия войник във Виетнам по време на битката с Тс’е К’ам Мен Ти. Когато завърши, разполагаше със списък от петнайсет-двайсет места. След това той започна да ги обмисля по-внимателно, опитвайки се да си изгради някаква представа за Уол Пот.
След като Хатчър си тръгна, Слоун нае една лимузина с климатична инсталация до посолството. Там подписа необходимите документи и уреди формалностите, за да може да изпрати тленните останки на майор Портър с военен транспортен кораб, който отплуваше за Сан Франциско на следващия ден. Това му отне всичко на всичко два-три часа. След това обядва с Харви Кендъл, дипломат, запознат с провежданите в района операции на Националната служба за сигурност и Агенцията за борба с наркотиците и поразговаря с него около час.
После взе едно тък-тък до Яварай. Когато човек навлиза в Китайския квартал има чувството, че влиза във фуния откъм широкия й край. Минаваха от една лъкатушеща уличка в друга, после излизаха на някоя съвсем тясна пресечка, притисната от двете страни от непрекъснати редици магазинчета, после тръгваха по друга, толкова тясна, че буквално предизвикваше клаустрофобия, накрая тръгнаха по подобна пресечка, която свършваше недалеч в другия си край, точно на реката.
Старецът, който въведе Слоун през паянтовата врата, беше също толкова престарял и съсухрен като оня, който го прие предишната вечер. Очите му приличаха на разфокусирани изтлеяли въглени, лицето му беше изпито и набръчкано като сушена слива, а тялото му напомняше ходещ скелет.
Веднага след входната врата всички подпорни и напречни греди, както и летвите от ламперията, бяха обхванати от гъсти паяжини. Старият бордей скърцаше и стенеше под тежестта на годините. Долу, под нивото на входната площадка, Слоун видя една масичка със стоп, а зад нея бяха наредени сепаре до сепаре. От време на време до слуха му достигаше едва доловимо покашляне, а от далечния край на помещението се разнасяше някакъв приглушен тенор, напяващ монотонно ирландска приспивна песничка. Старецът поведе Слоун надолу по паянтовата дървена стълба към вътрешността на бордея, към кълбата дим, които се издигаха нагоре на гъсти облаци, завихрящи се в буйни въртопи под големия таванен вентилатор, висящ на дълъг, тънък прът, който се губеше нагоре в тъмнината. Сладникавата миризма на окосена трева на опиумния пушек обхвана Слоун още докато слизаше по стълбата и устата му пресъхна от сладострастната тръпка на очакването.
Той си плати за лулата и последва стареца със спаруженото като сушена слива лице до едно сепаре с два тесни нара в него. Легна на единия от тях. В помещението беше доста топло и той си свали вратовръзката, след което разкопча ризата си до долу. Беше вече почти замаян от опиумния дим, който се стелеше на кълба из цялото помещение като утринна мъгла. Погледът му заблестя от вълнение, докато гледаше как старецът върги из пръстите си една доза, голи, от мазния, кафеникавочерен опиум, как после го натъпква в лулата и я разпалва.
Докато чакаше, Слоун се пренесе мислено към Хатчър и все по-категоричното му дистанциране от бригадата и всичко свързано с нея. Проклет да си Хатчър, проклета да е душата ти, помисли си Слоун. Не можеш да игнорираш всички свестни момчета, които имахме в бригадата. Господи, виж само какво стана с тях. Еди Конлън загина в Либия. Айк Грийнбаум изгоря като факла при оня провал в Чили. Дик Мазети командва една групичка от малоумни бодигардове във Флорида и се напива до смърт в инвалидния си стол. Джек Бърбанк ослепя след експлозията, предизвикана от терористи в Ливанското посолство. Моли Макгацър остана с един крак и си доизкарва стажа до пенсия в Имиграционната служба. В И миграционната служба. Божичко! Колко пъти само беше спасявал задника на Хатчър! Всички те постоянно бяха заставали лице в лице със смъртта. Хатчър също. Беше ли някой от тях по-малко герой само заради това, че не беше носил униформа? Кой можеше да каже, че те не бяха герои?