— Казват, че работела близо до „Рама Фор Роуд“ — каза той, като се върна при колата. — Ще я намерим, май пен рай.
Потеглиха надолу по пътя, успореден на реката, от която ги деляха само непрекъснатият ред смокинови дървета, разцъфнали орхидеи и срещащите се тук-там наколни колибки, стъпили с подпорите си на наклонения бряг и в самата река. Като стигнаха шосето „Рама Фор“, Сай паркира колата и изчезна в здрача към брега на канала за около петнайсет минути.
— Преместила се е с лодката си на Клонг Махачаи — каза той, като се върна. — Но ще бъде трудно да я намерим там още тая нощ. Сигурно ще можем да я намерим някъде около мястото, където „Махарай Роуд“ пресича канала, до Пазара на крадците в Китайския град.
Вече беше почти съвсем тъмно, когато пристигнаха на „Махарай Роуд“ и Сай отново се отправи на разузнаване. Този път се върна само след четири-пет минути.
— Имаме късмет — каза той гордо. — Ела.
Той поведе Хатчър по брега на канала, покрай привързаните там лодки.
— Ще бъдеш внимателен, нали, феуан! — каза му Сай. — Понякога тия, сводниците на момичетата, гледат да ти оберат парите, внимавай, нали знаеш? Но аз ще бъда зад теб — каза той и посочи редицата от платноходки и лодки за живеене, привързани към брега и една в друга. Имаше много момичета, насядали в предната част на лодките, усмихващи се, преценяващи, отправящи предложения към тълпата от минувачи по брега на канала. Хатчър последва Сай и те се запровираха през тълпата от туристи зяпачи, които вече започваха да се събират по брега на канала. След като преминаха покрай десетина лодки, дребничкият тайландец спря някакъв възрастен мъж с въдица в ръка, тръгнал нагоре по течението.
— Сукхаи? — запита Сай. — Знаеш ли коя е нейната лодка?
Старецът се усмихна, закима енергично и посочи над рамото на Сай към една дълга лодка, непосредствено зад тях.
— Сега е мой ред — каза Хатчър и закрачи с шляеща се походка нататък, качи се на първото привързано към брега ханг яо, мина през него, после покрай един мускулест тайландец, който вдигна поглед и го изгледа само на нивото на гърдите му, но не погледна лицето му. Хатчър скочи на борда на следващата лодка и в този момент от бамбуковата колибка в задната й част излезе едно младо момиче на не повече от шестнайсет години. Навеждайки леко главата си в традиционната поза на скромност, тя го изгледа изпод вежди. Очите й бяха тъмнокафяви. Пак според каноните на занаята си, тя сведе поглед надолу.
— Сукхаи? — попита я Хатчър.
— Ти знаеш мое име? — промълви тя изненадано. Хатчър кимна.
— Хай.
— Ти иска правиш малко санук! — попита го тя на нескопосан английски. Придърпа го към себе си, отърка се в него, без да престава да се усмихва. Тялото й беше топло и меко, а над едното си ухо беше забола малко клонче жасмин. За момент Хатчър се замисли дали да не си направи малко санук с нея. Подхвана я нежно под ръка, за да не може да му се изплъзне, и й подаде с другата си ръка една американска петдесетдоларова банкнота.
— Не съм дошъл за развлечения — каза й той на тайландски.
Момичето изглежда се изплаши и се опита да се отскубне от него.
— Виж тук — каза й той, — петдесет американски долара. Това са хиляда бата, две червенички. Искаш ли ги?
Момичето се загледа в петдесетачката и Хатчър пусна ръката й.
Мускулестият тайландец от първата лодка погледна небрежно към тях, но не каза нищо.
— За какво? — попита предпазливо тя.
— Преди няколко нощи си била с един мъж, когато е станало убийство на съседната лодка. Той е скочил в реката.
— Хай…
— Как изглеждаше той?
Момичето се замисли за момент, след което вдигна ръката си нагоре на около пет фута и половина над палубата.
— Толкова висок. Много кафяви очи. Черна коса. Слабо лице. Тежък горе-долу колкото теб.
— Пълен колкото мен, но по-нисък?
— Хай.
— Някакви белези или… ъ-ъ, наранявания по тялото или по лицето?
Сукхаи вдигна вежди недоумяващо.
— А, хай, хай… имаше един дракон. Тук. И тя сложи ръка на гърдите си.
— Татуировка на дракон?
Тя кимна.
— Тоя мъж, той доста бързаше, нали? Тя закима енергично с глава.
— Беше изплашен.
— Сигурен съм. Сега, доколкото разбирам, той не е имал време да се облече, преди да скочи в реката — прошепна Хатчър.
Тя го изгледа подозрително, но не отговори.
— Сигурно не си е взел дрехите с него…
— Хай, хай, взе дрехите…
— Май — каза Хатчър и поклати глава. — Не е имал време.
— Аз казах на полицията…
— Аз не съм от полицията. Не ме интересува какво си казала на полицията. И няма да кажа нищо на-полицията.