Олд Скар можеше да поема по четирийсет фунта храна на ден. А не беше ял от три дни, но все пак съзнателно се въздържаше да не ръмжи, докато яде, за да не привлече вниманието на другия самец. Чуваше как недалече от него двете големи котки реват в екстаз и осъзна, че може да продължи да яде. Но после чу как другият мъжкар се изтърколи от женската и изпръхтя. Без да е утолил глада си, старият самец запъпзя обратно към високата трева. Добре разбираше, че не може да встъпи в битка с млад тигър. Вече се здрачаваше и той си намери едно изкорубено дърво, в което прекара нощта.
Два дена след това той продължаваше все така безуспешно да търси храна и беше стигнал направо до безумство от глад. Накрая Олд Скар стигна до едно място, което му изглеждаше смътно познато. Той започна да си припомня ориентирите в района и спомените му го върнаха към младостта му. Тук беше започнал неговият живот, тук неговата майка го беше обучавала на ловни умения и после го беше изпъдила да си търси собствена територия.
Той обиколи района, оглеждайки за следи от друг тигър, но не намери такива. Олд Скар забеляза, че тук има съвсем малко трева. И от едната страна на езерото имаше къщи. А там, където навремето имаше обширно, обрасло с бамбук заливче, растяха зеленчуци. Сега гората се беше отдръпнала на около сто ярда от езерото, а пред нея имаше само рядка тръстика, в която трудно можеше да се прикрива.
Двамата най-големи врагове на тигъра — прогресът и човекът — си бяха присвоили по-голямата част от ловните му райони. Но Олд Скар беше прекапено изморен, за да си търси друго място. На отсрещната страна на езерото той видя хора. Запълзя по корем, промъкна се до езерото и се сниши, нагазил във водата, да се разхлади, да поизмие раните си и да пийне прясна вода.
Беше някъде към заздрачаване, когато видя детето — момиче, на не повече от три години, малко прощъпулниче, изплъзнало се от погледа на майка си. То навлезе в плитчината, ритайки с крака и пляскайки с ръце по водата.
Олд Скар го наблюдаваше с единственото си здраво око. То приличаше на маймунче, че дори имаше повече месо по него. Не изглеждаше толкова бързо като маймуните и нямаше опашка. Той присви крака под корема си и се приготви. Наостри напред уши и оголи зъби.
Малкото момиченце играеше във водата точно пред него. Когато го наближи едва на пет фута, детето видя огромния хищник пред себе си, присвит във водата, с бляскащо жълто око, оголил паст с изпотрошени зъби. Преди детето да успее да изпищи, тигърът скочи върху него. Един мощен скок и то се озова в челюстите му. Както беше правил с всяко друго животно, той издърпа с лапа главата му назад като на сърне, захапа гърлото му и го задуши. После се обърна и се запромъква с плячката си назад към прикритието на джунглата. Там се отпусна на земята и започна да лиже изтичащата кръв.
Той беше вкусвал и по-добра храна, но очите му вече не виждаха, тресеше го от глад и беше отпаднал, а това все пак беше лесна плячка и месото възстановяваше силите му. На следващия ден той отново се промъкна до езерото. Този път допълзя по-близо до селцето, достатъчно близо, за да види как друго дете си играе в калта на края на селото.
През следващата седмица Олд Скар изяде още две деца, един стар, парализиран монах и една възрастна жена, излязла да пере на езерото.
Това се случи тъкмо когато извикаха Макс Ърли. Тогава, когато започна истинското представление. Тогава, когато най-после Хатчър започна да разплита загадката около Мърфи Коуди.
КУЧЕТАТА
Всъщност освен паспорта, портфейлът на Уол Пот съдържаше съвсем малко полезна информация. Вътре имаше шофьорска книжка с адрес на собственика й на „Райуонг Роуд“ в Китайския квартап, два билета от залагания на конни състезания, по всяка вероятност губещи, и билет за боксов мач, който вече се беше състоял. Според документите Уол Пот беше „търговец на готова продукция“.
В портфейла нямаше нищо друго, което да представлява интерес.
След закуска Хатчър сложи на масата пред Сай две снимки — на Уол Пот и на Пай и Коуди.
— Освен двамата тук, търся и тоя тип — обясни му Хатчър и чукна с нокът върху снимката от паспорта на Уол Пот.
Сай огледа изучаващо снимките близо цяла минута.
— От вчера си мисля за това момиче — каза той. — Много е хубава. Може би съм я виждал, но… имам това чувство за всички хубави жени.
— Спомняш ли си къде? — попита Хатчър.
Сай поклати глава.
— Той ли е с това момиче? — попита тайландецът и посочи към Коуди на снимката.
— Може би. Не знам. Всъщност именно него търся.