Тук се намираше и „Лонгхорн“, чийто плосък покрив беше сякаш притиснат от извисяващия се точно зад него огромен будистки храм със сферичен купол. Табелата с името на заведението беше изрисувана като огромен старовремски свитък, разпънат от единия до другия край на входа. Непосредствено до двете летящи вратички, беше изправена дървена фигура на индианец, от двете страни на входа имаше две пейки като тия на автобусните спирки, а малката дървена веранда пред входа беше издигната на четири подпори на около двайсетина фута над тротоара.
Явно някой беше положил доста труд, за да придаде автентичен вид на това малко, изолирано кътче в големия, чужд град.
На една от пейките пред витрините на бара седеше огромен негър с кутия японска бира в ръка. Той се беше облегнал на витрината със затворени очи и се припичаше мързеливо на късното следобедно слънце. От време на време отпиваше но една голяма глътка от бирената кутия.
Хатчър се върна обратно до „Стейджкоуч Дели“, изучавайки късата уличка. Навсякъде иззад затворените врати на заведенията из „Томбстоун“ се дочуваше тиха музика и приглушени звуци от човешки говор, но това нямаше нищо общо с гърменето на високоговорителите и виковете на търговците от сергиите по намиращия се само на сто-двеста метра оттук Патионг.
Портър беше отбелязал посещенията си тук със следните бележки: „«Стейджкоуч Дели», такси, 10 ч. сутр., 1 час“; на следващия ден: „«Стейджкоуч Дели», по обяд, 45 мин.“; и на по-следващия ден: „Кино «Пелис», 2:30 сл.обяд, 35 мин.“. Дали това означаваше, че Уол Пот е идвал по тия места, или ги е оглеждал от таксито? Възможно беше да е обядвал в „Стейджкоуч Дели“ за четирийсет и мет минути, но пък в кино „Пелис“ беше останал само трийсет и пет минути — едва ли можеше да изгледа филм за това време.
Тези две заведения образуваха равностранен триъгълник с „Лонгхорн“ като трети връх. Хатчър извади листа, който му беше дал Мангустата, и се вгледа отново в частично запазената бележка.
„… три, 4:15 ч. сл.обяд…“ беше единственото, което успя да разчете и този път.
Бележката можеше да се отнася за мюзикхола на Лантри: „Лантри, 4:15 сл.обяд“. Ставаше. Дали пък Уол Пот не беше наблюдавал „Лонгхорн“ четири дена последователно, идвайки тук всеки ден малко по-късно от предния? Той си спомни какво беше казал бившият войник от Виетнам на Дафни там, по реката: „Да мине към «Лонгхорн» в Томбстоун, много от американците, живеещи в Банкок, минават оттам.“
На Хатчър му мина през ума някакъв нелеп, смешен сценарий, който би могъл да обясни прочетените дотук записки. Може би Уол Пот е загубил дирите на Коуди. Уол Пот е търсел Коуди, а Портър е следял Уол Пот.
— Отивам да хвърля един поглед на „Лонгхорн“ — каза Хатчър на Сай.
Преди още Хатчър да успее да пресече улицата, от долната й страна някакъв мъж се запъти по тротоара към бара. Той беше облечен в жълтеникавокафяви шорти, яке без ръкави от същата материя в червеникав оттенък и гуменки на червени, бели и сини ленти. Една червена превръзка на челото му придържаше дългата руса коса встрани от очите му.
Мъжът водеше след себе си куче на дълга кожена каишка. То представляваше голямо, грозно животно с глуповат поглед и приличаше на кръстоска между санбернар и шпаньол, подправена малко с гени на хрътка. То имаше заспали жълти очи, голяма лигава муцуна и дълга космата опашка, която ако успееше да вдигне догоре, падаше веднага между краката му. Имаше лъскава тъмнокафява козина и едно голямо, бяло петно — сякаш някой му беше излял кутия боя. Това петно не беше никак симетрично — покриваше половината от главата на кучето и се спускаше надолу по предната част на гърдите му, където беше нашарено с малки кафяви петънца. Кучето не вървеше, то се влачеше увиснало на каишката и беше толкова отпуснато, че сигурно го мързеше и да си чеше бълхите.
Чернокожият на пейката си отвори едното око, видя кучето и започна да се хили беззвучно. Първо се затресоха едрите му, яки рамене, а след това смехът се пренесе надолу, към стегнатия му мускулест кръст. Както се мъчеше да си задържи устата затворена, изведнъж кикотът му избухна със силно изпръхтяване, съпроводено с гейзер бира.
— Боже милостиви, виж какъв огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес се влачи там.
— Извинявай, да не би да говориш за моето куче Отис? — попита намръщено мъжът с червено-бяло-сините гуменки.