— Да не е Уайът Ърп? — попита го Хатчър почти саркастично.
Сай остана изненадан.
— Ти го познаваш? — попита той.
— Не, просто предположих, че така му е първото име — въздъхна Хатчър.
— Съвсем точно — отвърна Сай, явно респектирай.
— Ще взема да проверя онова заведение — каза Хатчър и кимна с глава към отсрещната страна на улицата, където се намираше „Лонгхорн“.
— Аз ще чакам тук — каза Сай. И започна да тренира някои движения от репертоара си.
— Както искаш — отвърна му Хатчър.
Веднага щом влезе вътре, го порази отново предното му усещане за изкривяване на времето. Той изчака няколко секунди на прага, за да се адаптират очите му към сумрака вътре. След това фиксира всички детайли от обстановката в съзнанието си, за да не ги забрави. Всичко изглеждаше забележително автентично — голямото помещение със зелените абажури над масите и талашът но пода; големите висящи вентилатори, раздвижващи леко въздуха, който миришеше на алкохол и хамбургери; античният бар, който се простираше по цялата ширина на помещението и който очевидно беше докаран от Америка с голямото фасетово огледало зад него, създаващо илюзията за двойно по-голям обем на салона; големите букви, гравирани дъгообразно в огледалото, изписващи името „Том Скухани“, а под него „Галуей Рууст, 1877“; проскубаната, стара бизонска глава с едно око и с черна превръзка върху другото; избелели от времето дагеротипни обяви и рисунки на прочути престъпници, представители на закона и индианци, заемащи една от стените; идеално запазеният джубокс в ъгъла, на който се въртеше плоча от доброто старо време, а в момента звучеше „По-млад от пролетта“ на Тони Бенет; дъската за обяви в другия ъгъл, с налепени по нея бележки, бизнес-обяви и различни пагони от армията, военновъздушните сили и флота; малкият портал на една от стените, който водеше към по-малко помещение зад завеса от стъклени мъниста.
Мъжът, който се наричаше Уайът Ърп, беше седнал в единия край на бара и си приказваше спокойно с Коркскрю и Бени, които явно бяха забравили недоразумението помежду си.
Барманът беше висок, елегантен чернокож в черна блузка, върху която беше наметнал кожено елече, със сини джинси и каубойски ботуши. На главата си носеше каубойска шапка с боднати в околожката й папагалски пера, червено, жълто и зелено, а самата шапка беше толкова голяма, че можеше спокойно да си я ползва за вана. Имаше още един посетител в големия салон, с дълга руса коса, и седеше приведен над бара с гръб към вратата.
Отначало никой не обърна внимание на Хатчър, когато се насочи към бара, но той внезапно усети някакъв мраз, сякаш леден вятър духна във врата му, при което космите на гърба му настръхнаха. Той почувства някакво неудобство, сякаш неканен беше влязъл в клуб с ограничен достъп. Защо ли Уол Пот беше идвал дни наред в Томбстоун за такива кратки периоди от време? Дали наистина беше наблюдавал „Лонгхорн“? Дали беше преследвал Коуди? Или Тай Хорс?
Дали отговорът на загадката около Мърф Коуди се намираше в тоя салон?
ТОМБСТОУН
Хатчър си даваше сметка, че трябва да действа крайно внимателно. Ако Коуди беше жив и беше в Банкок, то очевидно той не искаше да бъде разпознат, така че основателно беше да се допусне, че тези, които го познаваха, щяха да пазят в тайна самоличността му. Дали някой от присъстващите тук знаеше нещо за Хюи-куй, лагера-призрак? Или за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс? Той разбираше, че сега в най-голяма степен трябваше да проявява предпазливост — предпазливост по отношение на това, какво говори и на кого говори.
— Каква отрова пиеш? — попита го барманът с плътен, култивиран глас с почти оперетно звучене.
— Сингха — отвърна Хатчър.
— Наливна, бутилирана или в кутия?
— Наливна.
Барманът наля една халба с ледена тайландска бира, без да отмества поглед от Хатчър.
— Първото питие е от заведението — каза той и плъзна халбата по бара. Хатчър вдигна ръката си върху тезгяха и усети как студената, запотена халба го шляпна по дланта.
— Коуп куп — благодари той.
— Добре дошъл.
Лицето на чернокожия имаше дружелюбен израз, но очите му ирисветваха подозрително.
— Нямаш вид на обикновен турист, като тия, дето минават оттук — каза той, бършейки небрежно идеално полирания бар. — Имаш вид на човек, прекарал не малко време в страната.
— Военно разузнаване, оттатък Кам Ранх — отговори му Хатчър.
— Специалните служби — констатира барманът. — Аз никога не съм знаел със сигурност откъде съм. А ти откъде си?
М ъжът, който се беше отпуснал върху бара, се изправи на стола си, облегна се на лакти и се загледа в Хатчър с празен поглед. Очите му бяха сиви, кръвясали и сънени. Прясно избръснат, с дълга, руса коса като на сърфист, вързана на конска опашка, той носеше незакопчано яке тип сафари с бели кръгове от изсъхнала пот под мишниците, без риза отдолу, бели къси гащи и старомодни обувки с високи кончове. Хатчър не можеше да определи възрастта му — тя беше някъде в границите между трийсет и пет и петдесет години. Мъжът не каза нищо. Само изгледа втренчено Хатчър, после се обърна към наполовина празната си чаша и се втренчи в нея.