Хатчър отмести поглед към Дупката в стената. Зад завесата от стъклените мъниста той успя смътно да различи силует на жена сред седмината картоиграчи на масата.
Играещата покер жена стана и напусна играта, за момент застана непосредствено зад завесата, докато преброяваше пълната шепа батове, след това влезе в големия салон. Беше хубава жена, едра, с широки рамене и съвсем тънък кръст. Русата й коса беше започнала вече да побелява на места, контрастирайки с впечатлението от чертите на лицето й, които определяха възрастта й някъде под четирийсетте. Носеше свободна бяла, памучена блузка, пола от тюркоазена тайландска коприна и сандали.
Хатчър си я спомняше от снимките, които беше виждал, като по-дребничка, отрупана с фотографската си екипировка и брезентовата чанта, метната през рамо. Сайгон, към края на войната. Мелинда Прюът беше спечелила наградата „Пулицър“ с фотоматериалите си, отразяващи разрушението, страха, омразата и болката. След края на войната тя беше напуснала доходната си работа в списание „Лайф“ и беше изчезнала нанякъде. „Моята камера няма какво повече да каже“, беше лебедовата й песен.
Тя идваше право към него. Напъха в движение пълната шепа батове в джоба на полата си и спря пред Джони Профит. Сложи ръка на рамото му и му прошепна тихо в ухото:
— Здравей. — Лицето на Джони се озари и той опря бузата си в ръката й, положена на рамото му.
— Как си? — понита я той.
— Съсипах ги всичките — каза тя нежно в ухото му.
— Време е за лекарството ти.
— Добре — каза той и говорът му започна да се влошава. — Запознай се с Хач. Той си е взел отпуск от цивилизацията.
— Чудесно — каза тя. Изгледа строго Хатчър за момент, после се усмихна и каза: — Добре дошъл в Томбстоун, мистър Хач. Приятно прекарване тук.
РАЗДВИЖВАНЕ
Тайсунг!
Споменаването на името на коменданта на затворническия лагер от Профит определено беше сериозен пробив, но какво означаваше това? Явно Профит беше познавал коменданта на лагера Хюи-куй преди той да промени името си на Уол Пот. Според Хатчър това можеше да означава само едно — или Профит е бил в лагера, или познаваше някой, който е бил там.
Няколко въпроса занимаваха мислите на Хатчър. Дали Профит знаеше къде се намира Тайсунг-Уол Пот? Дали го познаваше и някой от другите редовни посетители? Дали някой от тях познаваше Коуди? И кой или какво беше Тай Хорс и дали той — или то — имаше някакво отношение към неговата мисия?
Хатчър си взе леденостуден душ, за да премахне ефекта от следобедните бири. Спомни си за Рон Пелитиър. Много пъти бяха работили в бригадата заедно по различни операции. Слоун му беше казал, че Пелитиър работи в Имиграционната служба в Хуанг Май, което се намираше в планинските райони на около 430 мили северно от Банкок. Пелитиър беше в Тайланд от две години. Може би той щеше да знае нещо, каквото и да е, което да му помогне да разилете загадката около Мърфи Коуди. Пелитиър беше стар приятел и човек, на когото можеше да се разчита. Хатчър се обади на нощния телефон на Имиграционната служба и остави съобщение на телефонния секретар за Пелитиър. После легна гол на пода под висящия вентилатор и се загледа в пробягващите по тавана сенки от перките му, освобождавайки съзнанието си от всичко и оставяйки идеите и образите свободно да пробягват, да се съединяват и изчезват от мисълта му: изрисуваното лице на Уъндърбой, пеещ в ъгъла до джубокса; еднокракият Джони Профит, бърборещ монотонно край бара; Галахър, движещ се с подскачащата си походка през салона; Достопочтения, седнал в ъгъла на малкия салон, топващ пръст във виното си и обръщащ страниците на книгата си, докато Ърп с едрокалибрения си пищов оглеждаше всички в заведението, осигурявайки охраната.
Мислите му се върнаха към Профит и той открехна вратичката на своите ч’уанг чжу-чи, представяйки си образно фигурата на мършавия, изтощен писател, докато се опитваше да си спомни къде беше чувал името му. Всичко, което знаеше за него, беше, че е писател и че е загубил крака си при оная злопочука с джипа.
Тогава изведнъж подскочи и седна на пода.
Педжит!
Всъщност не името му беше познато, а лицето. Но то не съответстваше на името Джони Профит. Името му беше Джеймс Педжит. Много пъти беше виждал неговите авторски статии, съпроводени със снимкага му, по време на войната.
Защо беше променил името си на Профит? И щом той беше сменил името си, дали и другите редовни посетители в бара не бяха сменили и те своите? И защо? Хатчър реши да направи още една справка. Сега беше 9 часа вечерта местно време, значи във Вашингтон — 9 часа сутринта. Флиткрафт трябваше вече да е пристигнал в офиса на службата. Хатчър набра номера и премина през рутинната процедура за разпознаване.