— Бих искал да направиш проверка по едни имена — каза той на човека във Вашингтон. — Не разполагам с кой знае каква допълнителна информация за тях, но дай да видим колко си добър наистина. Единият от тях е цивилен. Джеймс Педжит. Журналист…
Той продиктува имената на останалите посетитепи на бара, които беше запечатал в паметта си: Макс Ърли, който бил нападнат от прилепи в някакъв подземен тунел и сега живееше в някаква ферма, защото не можел да понася затворените помещения в града; Потър, който, заедно с Коркскрю, е задържал цялостното настъптение на виетнамците, отбранявайки някакъв хълм, но там загубили брата на Корксрю; Еди Райкър, който е бил най-добрият и най-избухлив пилот на вертолет във Виетнам; Джералд Галахър, който ходеше, сякаш стъпвайки върху горещи въглени; Уайът Ърп, правнук на Уайът Ърп Първи, бил е мобилизиран като запасен полковник във Виетнам и е изкарал там последователно четири мобилизационни набора. Всичко на всичко несвързани и откъслечни данни.
Имам освен това и два прякора… с тях пък ще е още по-трудно — каза Хатчър и продиктува на Флиткрафт имената „Уъндърбой“ и „Коркскрю“.
— Аз ще ви се обадя — каза накрая Флиткрафт, смутен от оскъдната информация, на базата на която трябваше да прави проучванията.
Хатчър поръча да му донесат в стаята кафе и салата. Докато ядеше, телефонът иззвъня. Той грабна слушалката, предполагайки, че ще чуе Флиткрафт.
— Ало?
— Хач?
— Да?
— Пелитиър се обажда…
Едрият мъж беше седнал в края на бара, почти легнал върху тезгяха. Беше над шест фута и пет инча висок с яки рамене и гръден кош на професионален играч на американски футбол. Десният му ръкав беше напъхан в джоба на якето му. Огромната длан на ръката му беше захабена от работа, а китката му имаше дебелина на корабно въже. Времето и грижите бяха оставили своя отпечатък по загорялото му лице. Посивелите по върховете мустаци бяха подрязани малко под ъгълчетата на устата му, а черната му коса беше опадала около слепоочията и започнала да се Прошарва с бели косми. Иззад леко затъмнените стъкла на очилата със златни рамки гледаха настойчиви тъмнокафяви очи. Имаше вид на безмилостен и опасен човек, който не се усмихва лесно и не е склонен към неангажиращи разговори. Когато имаше нещо да каже, той го казваше с дълбок, равен, монотонен глас, без да многословничи.
През годините в миналото Хатчър беше работил много пъти и на много места с Пелитиър и го познаваше като верен и предан съюзник и безмилостен неприятел. Преди да постъпи в бригадата, Пелитиър е бил офицер в морската пехота и веднъж беше пренесъл двама ранени наведнъж на около миля до техните позиции в джунглите в Южна Азия. Наистина голям мъж.
Когато Хатчър влезе в бара, Пелитиър вдигна очи към него и нещо подобно на усмивка премина през лицето му. Той протегна напред огромната си ръка.
— Черен гологан се не губи — каза той. — Радвам се да те видя, приятелю.
— И аз теб — отвърна искрено Хатчър с немощния си глас.
— Радвам се, че те виждам жив. Чуваха се какви ли не слухове — каза Пелитиър и очите му проблеснаха зад стъклата на очилата.
— Какви например?
— Че си бил убит — отвърна Пелитиър. — Знаех си, че това са глупости.
— И какво друго?
— Че Слоун ти бил изиграл номер. Че са те набутали в Лос Боксес. Той те бил издънил. Че после ти си го подгонил.
— Второто е съвсем точно — кимна Хатчър.
— Това мръсно копеле. И сега пак ли си в комбина с него?
— Не. Всъщност извършвам самостоятелно разследване във връзка с един стар приятел.
— Някой, когото познавам?
— Не мисля — отговори Хатчър и едрият мъж незабавно изостави темата. Годините, прекарани в бригадата, бяха научили и двамата мъже да не задават много въпроси за коя и да е операция, освен ако не са лично включени в нея.
— И ти самият си имал неприятности, Рон. Какво е станало с ръката ти? — попита Хатчър.
— Гангрена. Счупих я на полето и не можах да намеря хирург.
— Къде?
— Афганистан… А ти? — той посочи с поглед към гърлото на Хатчър.
— В Боксес не разрешаваха да се говори. Покашлях се в неподходящ момент.
— Господи.
— Колкото и гадости да си чул за оная дупка, пак не можеш да си представиш истината.
Пелитиър пресуши чашата си и я вдигна празна към келнерката.
— Много свестни момчета си отидоха, Хач — промълви той.
— Да.
Поседяха известно време така, без да говорят, докато келнерката им донесе питиетата.
— Пак ли по работа си тук? — проговори Пепитиър, колкото да започне разговора.