Хатчър тръгна по края на бамбуковия гъсталак към Уъндърбой, нагазил във високата до кръста трева, която се разтваряше около него, вдигайки във въздуха накацалите по върховете й мухи, роящи се подире му. Той повървя малко, спря, ослуша се и отново продължи.
Напрежението в него започна да нараства. Гончиите и слоновете наближаваха далечния край на високата трева.
Между клоните на поваленото дърво Олд Скар вече виждаше гърба на единия от слоновете, който се подаваше над върховете на високата тръстика, и чуваше викачите, които удряха тавите и крещяха. Старият тигър беше ожаднял. Беше и гладен. Вече беше изгубил търпение.
Единият от големите слонове навлезе във високата трева. Олд Скар долови с острия си слух някакъв звук по-различен от удрянето на тавите и крясъците. Той изпълзя иззад ствола на дървото и, лазейки, опрял корема си в земята, се насочи през тревата към езерото.
От гърба на слона Макс Ърли оглеждаше равнината пред себе си — морето от леко вълнуващата се слонска фева, ширнала се пред него, образуваща една ивица от триста ярда в дълбочина, която започваше на около половин миля от езерото и стигаше чак до засетите с маниока ниви. Отвъд нея беше ивицата с ниската трева и бамбуковия гъсталак. Вървящият наблизо Куот оглеждаше земята, търсейки следи от тигъра. В един момент той откри следи, водещи към тревата в посока на езерото.
— Анта рай — каза тихо Куот. — Сеуа, тхален саап.
— Той казва, че звярът се е насочил към езерото, а това е опасно — каза Ърли. — Все се надявах, че ще се изплаши и ще излезе от тревата на откритото.
Ърли вдигна окачената на шията му свирка от хром и изсвири с нея. Разнесе се пронизващ звук, по-силен от тракането на гончиите. Всичко живо спря.
Слоновете, на разстояние около стотина ярда един от друг, застинаха там, докъдето бяха стигнали, и започнаха да скубят трева с хоботи и да похапват безшумно. Никой не мърдаше. Не се чуваше и звук. После на Ърли му се стори, че чу нещо. Той се наклони напред, целият наострил слух.
— Какво, по дяволите, е това? — изруга той полугласно.
— Видя ли нещо? — попита го Ърп.
— Чух нещо. Слушай!
Те се заслушаха. Ърп наклони главата си на една страна.
— Май че някой пее, а? — каза Ърп.
— Да пее?
— Кълна се в Бога, че чух някой да пее. Като че ли идваше откъм бамбуковите туфи.
— Трябва да е Уъндърбой — каза Ърп.
— Той да не е откачил?
— Изплашен е. Викни да спре.
— Ъ-хъ. И да вземе да ми отговори, та да се издаде къде е.
— Тигърът не гони него.
— Нямаме и представа какво може да си науми тоя тигър.
— Какво има? — провикна се Райкър от съседния слон.
Ърли вдигна ръка и сложи пръст на устните си. Посочи с пръст Райкър, после премести ръката си и посочи напред, отвъд слонската трева и ниската трева, към широката ивица с бамбука. После смушка слона си да тръгва бързо напред, загледан втренчено в посоката, откъдето беше чул звука.
— Бъди готов — каза той тихо на Ърп. — Може би ще успеем да овладеем ситуацията.
Хатчър се движеше бързо по границата на обраслата с бамбук ивица в посока на Уъндърбой, когато чу изсвирването. Гончиите спряха да удрят тенекетата си. И гой спря и изчака за момент. Наоколо се възцари мъртвешка тишина.
Тогава и той чу пеенето. Уъндърбой беше по-близо, отколкото си беше мислил. И явно беше още из бамбуковите туфи, което беше опасно. Хатчър тръгна отново с още по-бърза крачка покрай бамбуковия гъсталак и вървя, докато не чу някъде съвсем наблизо тихото пеене на Уъндърбой. Влезе в гъсталака и се запромъква максимално тихо към гласа. Но твърдите, високи бамбукови стъбла шумоляха издаинически, докато той си проправяше път към Уъндърбой.
И Олд Скар се сепна от изсвирването. После глъчкага изведнъж спря и настъпилата тишина го обърка. Той пристъпи само една крачка напред и се заслуша. Чу как слоновете си скубят трева.
Тогава чу и звука някъде пред себе си: „До до до до да… дат дат до да да до…“
Чу освен това и че някой се движи в тревата зад него. Той зачака, напрегнал мускупи. Тогава слоновете отново тръгнаха напред и той също тръгна, по-бързо от преди.