— Ъ-ъ, хубаво, аз…, това много ме ласкае, но… ъ-ъ, по-голямата част от нещата, с които се занимавам, са строго поверителни.
— Няма да споменаваме истински имена. Просто, нали знаете, някои по-специални случаи. Колкото повече неща научаваш, толкова по-добре за работата.
— Сигурно. Добре, някой друг път може би. Аз трябва да тръгвам след две-три минути.
— Слушай, защо да не си поговорим, докато се прибираш по Седемдесет и четвърта улица? — каза Слоун усмихнат, отпивайки от бирата си на малки глътки.
За момент Стенхаузър го зяпна изненадано.
— Откъде знаете… Аз не се прибирам вкъщи — набързо понечи да се измъкне той. — Имам билети за театър.
— Срамота. Ами нали кучето ви трябва да си получи вечерята от бъбреци.
Стенхаузър се наведе към Слоун и каза през стиснати зъби:
— Какво всъщност искате ог мен?
— Хатчър.
— Хатчър?
Слоун кимна с глава.
— Хатчър.
— Трябва ли това име да ми говори нещо?
— Кристиън Хатчър, мистър Стенхаузър. Искам само него, това е всичко. Адрес, телефонен номер. После изчезвам от живота ви ей така. — И той щракна с пръсти.
— Аз мисля, че вие още сега трябва да изчезнете — и Стенхаузър щракна с пръсти — ей така, който и по дяволите да сте.
— Добре, мистър Стенхаузър, край на играта. Май ще трябва да се сложи край на ония истории — мошеническите номера с предметите на изкуството имам предвид. Мисля, че знаете за какво говоря. Сега аз искам просто да говоря с Хатчър, това е всичко. Не е кой знае какво. Дявол да го вземе, че ние с него сме стари приятели. Дори веднъж му помогнах да отърве кожата.
— Наистина ли?
— Да.
— Слушайте, не познавам никакъв Хатчър, но дори и да познавах някой Хатчър, не бих ви казал даже и второто му име. Не бих ви казал и номера на обувките му, не бих ви казал и… не бих ви казал и ей толкова за него. Вие никак не ми харесвате. Не ми харесва как се държите, не ми харесват и откачените ви приказки. Ясен ли съм?
Слоун кимна сериозно. После поклати пръст точно под носа на Стенхаузър.
— Май го раздаваш много упорит — каза той бавно и търпеливо както винаги, но продължаваше да се усмихва. — А това никак не е хубаво.
— Сериозно?
— Сериозно. А това упорство може да ти докара някъде… о, не знам точно, но някъде поне десет годинки. Освен това ще ти конфискуват всичко, до последния цент, а това струва ми се трябва да ти е достатъчно, за да те вразуми.
— И понятие нямам за какво, по дяволите, говорите, мистър… Слоун бяхге, нали?
Слоун кимна с глава.
— Слушай, защо да не повървим малко по Седемдесет и четвърта улица. Може и да успея да ти изясня за какво става въпрос. Никой няма да ни чуе какво си приказваме, а ти и без това трябва да понагледаш кучето си, с театър или без театър, а? А пък, ако ти е нужно още убеждаване, можем да си поприказваме и за Париж, за връзката Чикаго — Ню Йорк.
И двамата седяха неподвижно, отправили смразяващи погледи един към друг. Стенхаузър пръв наведе очи.
— По дяволите — каза той почти шепнешком. — Ако обещаете, че няма да ме зяпате така през целия път, може и да ви разкажа туй-онуй.
Навън духаше свеж пролетен вятър Двамата стигнаха до Медисън авеню и поеха по него в северна посока. Стенхаузър мълчеше. Вървеше и гледаше в земята пред краката си, с ръце напъхани дълбоко в джобовете на шлифера си.
— Знаете ли, май попрекалих там в бара — каза Слоун, отново надянал широката си усмивка — Може пък Хач да си е сменил името. Може би го знаете под друго име.
Стенхаузър продължаваше да мълчи. Вървеше бързо и все така зяпаше на крачка-две пред краката си.
— Използвал е една и съща техника и при трите операции. Познавам сгила му. Спуска се с въже през покрива, захваща се с вакуумни скоби за стените, докато измъква картините. Никога не доближава пода, няма проблеми с електронните очи, подовите сензори и други такива и, проклетото му копеле, винаги оставя някаква следа след себе си, за да дразни полицията. Старият Хач не се е променил много. Използва същата техника още навремето, когато направи тараж в Руското посолство в Лондон по мое нареждане.
Както си вървяха, Стенхаузър внезапно вдигна очи и отправи враждебен поглед към Слоун.
— Същата работа и в Иранското посолство, преди оная история със заложниците Винаги оставя по нещо. Някоя от вакуумните скоби, въжето, каквото и да е. Много хитра работа е това — фалшивата следа, защото той винаги предварително дава накъсо алармената система, но никога не оставя след това проводника, с който е направил късото, и знаеш ли защо?
Стенхаузър започна да ускорява крачка.
— Защото да даде накъсо часг от системата изисква предварителни познания за спецификата на устройството й. И в двата случая, за които ти казвам, Хатчър си имаше вътрешен човек, който му беше помогнал да се справи с инсталацията, но не искаше да оставя улики, които водят към него, и затова оставяше по нещо от инструментите си. И сега — пак същия номер. Дявол да го вземе, та аз съм с него още от началото на кариерата му, още от оная история в Париж. Ама какъв удар беше само! — Слоун се захили самодоволно.