— Кой ти е споменавал сега за патриотизъм?
Хатчър не му обърна внимание.
— Основната ти грешка, Хари, е, че ти е много шибана аритметиката. Един път при тебе две и две прави четири. Следващия път прави седем, или дванайсет, или осемдесет и две, или колкото ти се прище. Дявол да те вземе, нима си мислиш, че ще ме вържеш и втори път с твоите гадни номера?
— Чуй ме само за…
— Млъкни — сряза го Хатчър и му отправи убийствен поглед.
„Ако ми се размине следващите една-две минути, всичко ще е окей“, веднага реагира мислено Слоун. Всичко това беше пресметнат риск — да издържиш противопоставянето с Хатчър. Затова Слоун реши да си замълчи. Той се надигна от пода и се отпусна назад в едно кресло. Хатчър пък се отдръпна няколко крачки назад, вдигнал нагоре пистолета, насочен точно между очите на Слоун. Тогава, постепенно, усмивката на Слоун се възвърна. Той поотърси рамене и вече беше готов да продължи.
— Надявах се, че ще можем да проведем един приятелски разговор.
— Господи — изпръхтя Хатчър вбесен, — какъв приятел си ми ти?
— Ще ме изслушаш ли? Отдели ми само пет минути от времето си и после се махам оттук завинаги…
Хатчър го сряза отново. Дрезгавият му шепот прозвуча с още по-голяма ярост.
— Там имах такива мигове, Хари, когато единственото нещо, което ме крепеше, беше мисълта за този момент. Само това ми даваше сили да живея — представата за тоя момент, в който ще те притисна и ще те стискам за гушата, колкото имам сили. Сега само един сантиметър мръдване на пръста ми те дели от вечността.
Усмивката на Слоун ноувяхна малко, но си остана окачена на физионимията му.
— Добре де, хайде, какво чакаш? — каза Слоун предизвикателно.
Хатчър не обърна внимание на думите му.
— Ще изчезнеш, без да остане и следа от тебе, разбираш ли? Щете изхвърля над кораловия риф и рибите ще те оглозгат до кокал още преди да успееш да изплуваш.
Никой няма да разбере какво е станало с теб.
— Няма да направиш всичко това — каза Слоун, поклащайки самоуверено глава.
— Правил съм и много по-лоши неща. Би трябвало да знаеш, по дяволите, нали съм работил за теб.
— Мислиш ли, че не знам, че си го надървил цели две мили дълъг, а? И само чакаш да ти дам повод, за да ме довършиш — каза Слоун и за момент в гласа му прозвуча сякаш някаква тъжна нотка. — Я се огледай наоколо. Да не би да съм дошъл при теб с цяла бригада от нашите части за охрана? Нима като дойдох тук, започнах да ти размахвам някое желязо под носа? Виждаш, че не е така, дявол да го вземе.
Слоун беше прекарал живота си в изучаване на човешките лица, беше се научил да разпознава и най-недоловимите нюанси: едва забележимото помръдване на мускулчетата, почти неуловимото потрепване на клепачите, най-слабото ирисвиване на устата, неосезаемото преместване на фокуса на погледа. Всички тези неща представляваха за него разбираеми сигнали, че в дадения момент нещо в човека срещу него се променя. Тогава разбираше, че рибата е клъвнала на въдицата. В следващия момент той вече навиваше макарата. Хатчър добре успяваше да прикрива емоциите си, но не и от Слоун, той ги усещаше. „Хванах го, помисли си той. Преодоляхме най-трудното.“ Той се наведе към Хатчър и очите му пробляснаха, щом усети, че стигат до същината.
— Дошъл съм тук по повод на една спасителна мисия, синко.
А Хатчър си мислеше: „Мамка му, ето че пак се започва. Сега ще заработи с тоя неговия език на пълни обороти и нищо не може да го спре.“
— Хайде да спрем вече с фойерверките, а, Хач — каза Слоун. — И ти си корав, и аз съм корав. Не е нужно пак да си го доказваме един на друг. Познавам те, Хач. Усещам те! Разбираш, че не съм дошъл тук да лежа на слънце и да правя тен и сигурно любопитството не ти дава мира. Защо не оставиш това желязо настрана и не ме изслушаш, преди да си направил някоя идиотщина?
Хатчър въздъхна и отпусни ръката с пистолета върху — коляното си. Цевта му увисна надолу, насочена към пода, някъде между краката на Слоун.
— Окей, дай да чуем тая история със спасителната мисия — захили се той. — Сигурно ще е някакъв класически екшън.
КОУДИ
Слоун започна да събира папките от пода и да подрежда листата в тях. Като свърши, подхвърли една от тях върху коленете на Хатчър.
— Прочети това — каза той.
Папката съдържаше служебното досие на Мърфи Роджър Коуди, лейтенант от Военноморските сили на Съединените щати. Мърф Коуди. Хатчър не беше чувал това име, откакто Коуди загина във Виетнам преди много години.
— За какво е всичко това? — попита Хатчър. — Коуди остана назад в миналото, петнайсет години оттогава.