— Ами тоя Ди Тран?
— Изпратихме наш резидент на мястото на срещата, но той не се появи там. Предполагаме, че е убит.
— Тогава тоя Норглин ще ти разкаже играта напълно.
Слоун се загледа отново в ръцете си за няколко мига, после кимна замислено и погледна отново към Хатчър.
— Ние ще се оправим с него. Аз ще му съобщя, че трябва да се срещне с теб някъде. Ще му кажа, че става дума за операция, изискваща двама човека от наша страна. Щом се появи, ще му видиш сметката. Може би някъде по реката, а?
— Не. Прекалено много уши има по реката. Ще го направим в Сайгон. В хотел „Принцеса“. Аз ще го очистя, ти ще се погрижиш тялото да изчезне без много шум.
— Става.
Седем вечерта. Четвъртият етаж на хотел „Принцеса“. Ако Норглин беше параноик, ако подозираше някаква клопка, щеше да се появи преди часа на срещата, за да свари Хатчър неподготвен. Хатчър знаеше всички номера на играта.
Норглин пристигна в седем без четвърт и намери вратата на стаята на Хатчър леко открехната. Разкопча си сакото, бръкна под мишницата си и напипа дръжката на пистолета, после пристъпи предпазливо вътре.
Стаята беше празна. Откъм банята се чуваше музика.
— Здрасти — извика високо той.
— Влизай — чу се в отговор гласът на Хатчър. — Що не затвориш вратата, а?
Норглин затвори вратата и запристъпва бавно към банята. Хатчър се беше изтегнал във ваната, с глава опряна на ръба й, а цялото му тяло беше скрито под покритата с пяна повърхност на водата. На пода до ваната беше оставена бутилка червено вино и полупразна чаша. Друга празна чаша беше оставена на мивката.
Хатчър погледна към него и се усмихна.
— Норглин?
— Същият.
— Джес Карадърс — представи се Хатчър. — Извини ме за неофициалния вид. Вземи си оная чаша и си придърпай един стол.
Той видя как лицето на Норглин се поуспокои. Мускулите около устата му се отпуснаха, усмивката му стана по-свободна, цялото му тяло се поотпусна.
„Пълен аматьор“, помисли си Хатчър.
Норглин се захвана да си налее вино в чашата и в тоя момент Хатчър каза:
— Що за копеле трябва да е тоя, дето е способен да продаде трима наши за трийсет хиляди долара?
Норглин реагира мигновено. Пусна на пода бутилката и чашата и посегна към пищова си. Но в същия миг Хатчър измъкна дясната си ръка над водата. В нея държеше пушката „Ауг“ и стреля незабавно, още щом тя сепоказа над водата. Пръски сапунена пяна хвърчаха от дулото, докато куршумите очертаваха тропосана линия, започваща от корема на Норглин и стигаща до гърдите му, а там образуваха тясна, затворена спирала. Тялото на Норглин отхвръкна и се блъсна в облицованата с плочки стена, а от дробовете му започнаха да се разнасят хрипове. Коленете му се подкосиха. Той се свлече надолу върху парчетата от разбитата бутилка вино и после се катурна на една страна.
Хатчър беше вече изскочил от ваната още преди Норглин да се приземи на пода. Отвори шкафа за кърпи и измъкна оттам един зелен брезентов чувал, който беше подготвил предварително, хвана Норглин за косата, изправи го до седнало положение и налузи чувала през главата му. После го пусна да падне но гръб, нахлузи чувала чак до краката му и го затвори с ципа. Издърпа опакованото тяло в ъгъла, обу си едни чехли, събра счупените стъкла и избърса виното от пода с една кърпа, която после изпра във ваната. Тогава отиде до телефона и набра един номер.
Щом чу гласа от другата страна на линията, Хатчър каза „Ела да го прибереш!“ и затвори.
Това беше един от малкото пъти, когато Хатчър знаеше кой беше жертвата му и защо го убива. Обикновено действаше със сляпо подчинение. „Направи го“, казваше му Слоун и Хатчър го правеше. И не само го правеше, ами го приемаше като напълно естествено, вярваше в правотата на извършеното. Но сега, преоценявайки миналото си, Хатчър осъзнаваше, че може би е бил използван просто като безсловесна марионетка. Може би Норглин беше реагирал така просто от страх, бил е дребно винтче в цялата машина, което в един момент е станало излишно, и те бяха решили да се отърват от него, и сигурно са изфабрикували записа на касетата, и…
А може би „126“-ти беше този, който нашепваше това в ухото му, навеждаше го на мисли, към които Хатчър сам никога не би се насочил, към които никога не би и помислил да се насочи, преди.
Той набра шифъра на ключалката на алуминиевото куфарче и го отвори. Вътрешността му беше запълнена от обемаща го плътно форма от стиропор. На нея, в специални легла, бяха разположени половининчова видеокамера, две батерии, един 400-милиметров и един 200-милимегров обектив за камерата, приспособление за закрепване камерата на рамо, четири празни VHS видеокасети и няколко удължаващи кабела, грижливо намотани и привързани с пластмасови връзки.