Хатчър поклати глава.
— Все още нищо. Събраната информация не е особено обнадеждаваща.
— Да, не е кой знае какво като отправна точка. Съжалявам.
— Все пак има някои следи, по които може да се започне работа — каза Хатчър.
— Предполагам разбирате, че ситуацията изисква дискретност — каза Коуди и това беше по-скоро препоръка, отколкото въпрос. Хатчър кимна отново. — Освен това — иродължи генералът — изясняването на този въпрос не трябва да се протака много във времето.
— Разбирам, сър — каза Хатчър.
— Вие двамата бяхте доста близки в Академията, доколкото си спомням.
Хатчър кимна отново.
— Бяхме заедно в отбора по бокс. Той завърши година преди мен. — Замълча за момент и после добави: — Свястно момче беше той, генерале. Мъжко момче.
— Хубаво. Чувствам се малко ио-спокоен, като знам, че с тая работа се захваща някой, който го е познавал… и го е харесвал като човек.
— Ние с вас сме се срещали веднъж и преди — неочаквано прошепна Хатчър, — беше на сватбата на Мърф.
Генералът се загледа съсредоточено в Хатчър, но в измъчения му поглед не се четеше и следа от някакъв спомен за това.
— Било е доста отдавна. Страхувам се, че паметта ми далеч не е това, което беше навремето.
— Дявол да го вземе, и моята не е за хвалене. Генералът погледна за миг към Слоун, а после отново към Хатчър.
— Мога ли да ви задам един деликатен въпрос?
— Разбира се — каза Хатчър.
— Защо приехте тази задача?
Хатчър се поколеба. Замисли се за малко, после каза:
— Един мой приятел навремето ме попита дали съм бил патриот. Тогава му отговорих, че не съм сигурен в това. Сега може би ще мога да намеря отговора на този въпрос.
— Не виждам какво общо има тая работа с патриотизма — каза безрадостно генералът.
— Ще ми се да вярвам, че има — каза Хатчър. Коуди се усмихна — бледо, далечно подобие на усмивка пропита с тъга.
— Е, и това е все пак някакъв отговор, мистър Хатчър. Благодаря ви.
Старият генерал фокусира насълзения си поглед върху Хатчър и го задържа съсредоточен за няколко секунди, докато се увери, че ще може да формулира правилно следващия си въпрос.
— Разбрах, че сте напуснали секретните служби и сте се върнали към частния сектор — каза генералът.
— Вярно е, сър.
— Жалко — каза той. — Вие сте добър войник, Хатчър.
— Благодаря, сър.
— Имате ли нещо против да ми кажете защо напуснахте?
Слоун хвърли един кос поглед към Хатчър, но той не обърна внимание на това.
— Някак си изгубих хъса си, генерале — излъга Хатчър.
Коуди го изгледа изпитателно няколко секунди.
— Е, нека поне се надяваме, че ще успеете да си го възвърнете — каза той с леко иронична усмивка.
— Разбира се, сър.
Коуди се обърна към Слоун.
— Струва ми се, че си намерил подходящ човек, Хари. Както винаги.
— Благодаря, сър — каза Слоун с нескрито чувство на задоволство. — Значи да започваме?
Бъфало Бил Коуди погледна към Хатчър и повтори въпроса:
— Е, сър, започваме ли?
Хатчър кимна с глава.
— Започваме — отвърна той с дрезгавия си глас.
ФРАГМЕНТИ
Мястото не приличаше на нито един друг музей в света. Наричаше се МАРС, абревиатура от пълното му наименование Музей и Археологическо Регионално Складохранилище, и се помещаваше в една неприветлива едноетажна постройка в малко градче в Мериленд, на около четирийсет мили южно от Вашингтон. Пътят дотам отне на Хатчър час и половина с наетия от него шевролет.
Уредникът на музея беше млад мъж с трудно определима възраст, може би около четирийсетте, облечен в син служебен костюм, подобно на лекар стажант. С безцветно русолява коса, с брада и с меко произношение, той беше пример на човек, чиято работа е наложила отпечатъка на тъгата върху световъзприятията му. Защото тук над всичко цареше духът на безнадеждния копнеж, на мъката и отчаянието.
Той подаде на Хатчър чифт бели памучни ръкавици.
— Използваме ги, за да предпазваме експонатите — обясни той на Хатчър, посочвайки неопределено към една найлонова торбичка, в която бяха поставени две еднакви малки морски раковини, привързани с връвчица, към която беше прикрепена бележка: „Обичам те, Чарли.“
— Експонатите са номерирани в каталога според номера на лавицата и най-близката колона, до която са поставени — обясняваше той, докато развеждаше Хатчър покрай дългите редици с рафтове от сив метал, започващи от пода и стигащи чак до тавана.
— Повечето от тези, които идват на поклонение пред Виетнамската стена на мемориала, се чувстват задължени от сърцето и разума си да оставят там нещо, да оставят там частица от себе си. Тия странни пориви на сърцето, подобно на реликви от още ненаписаната история, всеки ден се събират и се носят в склада от пазачите в парка, където се сортират, описват и се подреждат. Като фрагменти от разбитите съдби и погубения живот на тия, за които са предназначени, събраната колекция е многообразна и не подлежи на някакво класифициране: някои са сърцераздирателни, някои са смешни, други са покъртителни и подчинени изцяло на чувствата на тези, които са ги донесли — любовта на детето към бащата, когото никога не е успяло да види, мъката на останалите сами родители, на любимия, останал самотен в нощта, старият другар, разяждан от чувство за вина, че той е останал жив. Разочарование, мъка, гордост, гняв, всичко това е събрано тук, в това невзрачно складово помещение върху еднообразните рафтове от сив метал. Тук е насъбрана мъката на човешкия живот.