— Ще го очистим ли? — попита Забриски.
— За Бога, не, той не е направил нищо лошо — каза Слоун. — Просто искам да знам какво, по дяволите, върши той.
„Може би, помисли си Слоун, е тръгнал да провери информацията, която му предоставих. Може би пък мен иска да провери. Ако Хатчър се превърне в неуправляема ракета, може да стане много опасен за нас. Май че е твърде рано да му се доверим, след историята с Лос Боксес.“
Двумоторният „Де Хавиланд“ едва се провираше през тесния отсек на пистата, разчистен от снегорините. От двете страни на самолета се издигаха стени от сняг, стигащи над фюзелажа му — сняг, натрупван така от месеци насам. Сградата на летището представляваше малка едноетажна постройка, едва подаваща се над високите преспи. До нея беше разположен полузатрупан от снега хангар с изпоочукан ветроиоказател, мятащ се насам — натам върху изкривения си прът под напорите на мразовития вятър. И това беше всичко. Снегът хрущеше под високите обувки на Хатчър и след него се носеше парата от дъха му, докато той крачеше забързано към отоплената сграда на летището, която не бе по-голяма от широка гостна на апартамент.
Вътре в помещението от едната страна беше разположен малък импровизиран пулт за управление на полетите, пред който седеше мършав млад мъж с полузаспала физиономия. В срещуположния край на стаичката имаше автомат за сандвичи и напитки и някаква комбинация на таксиметрова и рент а кар служба, която се завеждаше от мъж с прошарена коса, който спешно се нуждаеше от бръснар. Беше нахлупил кожен калпак и надянал три ката вълнени ризи. Нямаше каквито и да е признаци кацането на самолета да е предизвикало някакво оживление сред обслужващия персонал. Пред служителя, при който се наемаха автомобили, имаше наредени двама човека.
Хатчър си взе едно кафе от автомата и изчака, докато единият от пътниците изслушваше обичайния инструктаж при наемането на кола. Когато инструктажът свърши, Хатчър се приближи до възрастния мъж с кожения калпак, който драскаше нещо по формуляра с някакви остатъци от молив.
— За колко време се стига до Кът Бенк? — запита Хатчър с прегракнал глас.
Възрастният мъж продължи да се труди над формуляра.
— Зависи.
— От какво?
— От сезона. През лятото отнема около четирийсет и пет минути.
— Добре де, ами през зимата. Защото сега май е зима, а?
— Два часа, ако познаваш пътя.
— Знаеш ли колко е разстоянието до службата на държавната инспекция по зърнени култури?
Мъжът продължи да пише и отговори, без да вдигне глава:
— Някъде към трийсет и седем мили, по-голямата част все по нанагорнище. Нямаш ли опит при шофиране в силно заснежена местност, откажи се. Няма да ти намерят трупа чак до пролетта.
— Ти нали също караш такси, а?
— Ъ-хъ.
— Колко ще вземеш да ме откараш дотам?
— Слушай, мойто момче, приказваш ми така, сякаш искаш да си направиш разходка с велосипедчето из парка — отговори му той, все още съсредоточен върху формуляра.
Хатчър му размаха една стодоларова банкнота под носа.
— Ще получиш още една такава, като се върнем — каза му той с ироничен шепнещ глас. — Сигурно няма да ти отнеме повече от час в едната посока.
Възрастният мъж се иозагледа за няколко секунди в щампованата загадъчна усмивка на Бен Франклин и после вдигна поглед нагоре:
— Сигурно си от някоя от държавните служби, а?
— Ако държиш толкова на биографията, май ще се разминеш с тоя Бен Франклин — отговори му прегракнало Хатчър и кимна към стотачката.
— Добре де, ясен си — каза възрастният мъж, сгъна банкнотата и я пъхна в джоба на ризата си. — Последният самолет за Билингс е в четири. — Той погледна часовника си. — Имаме шест часа дотогава.
— Ами за Споукейн?
— Един полет дневно. В два и половина.
— Предпочитам го — каза Хатчър със стържещ глас.
— Ъ-хъ — каза мъжът и протегна ръката си към Хатчър. — Казвам се Рафъс Ескю.
— Крис — отвърна Хатчър и стисна подадената му мазолеста ръка.
— Няма да е зле да вземем някакви мерки да се предпазим от тоя студ — каза Рафъс и се пресегна към чекмеджетата под бюрото си за ключовете.
Хеликоптерът профуча ниско над ливадата, прелитайки над един елен, който вече се беше навел и душеше първата бала сено, която бяха хвърлили. Симънс беше застанал до отворения страничен люк — топло облечен, с лице увито в шал, за да се предпази от ледения вятър, който блъскаше от перките на хеликоптера него и партньора му. От лицето му се виждаха само очите зад слънчевите очила, а останалата част беше скрита от нахлупения чак до ушите вълнен фес и шала. Гъстите му черни вежди бяха покрити със скреж. Той се държеше здраво за дебелото осигурително въже, прикрепено над страничния люк и изчака пилотът да извърти хеликоптера на другата страна.