Долу под тях стадото се разбяга хаотично във всички посоки с изключение на един превъзходен елен, застанал неподвижно, душещ въздуха с потрепващите си ноздри, наблюдавайки как хеликоптерът се спуска над заскрежеиата ливада, сгушена между два високи планински върха.
— Гледай го тоя нахален кучи син — изкрещя Симънс на колегата си във вътрешността на хеликоптера.
— Великолепен мъжкар.
Бяха на двайсет фута над покритата със сняг поляна, когато Симънс запъна с два крака двестафунтовата бала сено и я избута навън през страничния люк. Той я изгледа, докато тя падаше, премятайки се във въздуха, после тупна на земята, вдигайки облаци от разхвърчани сламки и сняг.
— Хайде на храната, сладурчета — извика той към стадото долу, изплашено от снежните вихри, предизвикани от хеликоптера, примамвано същевременно от вида на дългоочакваната храна. От другата страна Еди, колегата му, избута през срещуположния бордови люк последната бала сено. Обърна се към Симънс и посочи с пръст нагоре към небето. Симънс чу гласа му в шлемофона си:
— Окей, бомбеният запас е изчерпан. Давай да вървим да пийнем по едно горещо кафе.
— И аз чух това, а то е адски приятна новина, прието — обади се и пилотът.
Симънс и Еди затвориха страничните врати и седнаха пред слабите нагреватели. Въздухът, който издухваха двата вентилатора, беше топъл само ако се сравняваше с мразовития вятър навън. Симънс извади половинлитрова бутилка „Канейдиън клъб“, свали си шала и удари една яка глътка. Избърса си устните с горната част на ръкавицата си, подаде бутилката на Еди и чак след това се разтресе като ударен от светкавица.
— О-хааа! Това ще ни държи топло, докато пристигнем — извика той, после си уви отново шала около лицето, сложи настрани върнатата му от Еди бутилка и скръсти ръце на гърдите си да се топли. Смяташе да поспи през двайсетте минути, които им оставаха до станцията.
В тоя момент в шлемофона му се разнесе гласът на пилота:
— Току-що получих съобщение от базата. Някакъв мъж те чакал там, искал да те види, Харли.
Симънс се надигна. Че кой би се засили да дойде чак до базата в това време, за да го види, зачуди се той.
— Как му е името? — попита Симънс пилота.
— Не попитах.
Симънс се тормозеше над тоя въпрос през целия път. Имаше си малко проблем с параноята. Ако и Лий в базата не знаеше кой е тоя… Пристигнаха. Симънс скочи от хеликоптера и се затича към постройката още докато перките вдигаха снежни вихри около машината. Кой все пак го търсеше?
Симънс познаваше Рафъс Ескю, значи сигурно беше другият мъж. Той се беше изправил пред калорифера и пийваше кафе от една чаша, която държеше в дланите си — тъмна коса тук-таме прошарена със сиви косми, фигура на боксьор. „Я виж какъв тен, помисли си Симънс. Това момче идва някъде от Юга. Лос Анжелес или Флорида.“ Беше облечен в дебел пуловер с висока яка, панталон от кафяво рипсено кадифе с крачоли натъпкани във високите обувки и дебело въпнено яке. Носеше слънчеви очила. Лос Анжелес, реши Симънс. Тогава мъжът си свали очилата и Симънс видя най-студените сиви очи, които някога беше срещал.
„Вашингтон“, каза си Симънс.
— Мистър Симънс, казвам се Хатчър — каза мъжът с мъчителен, дрезгав шепот.
„Господи, помисли си Симънс, гледай какво нещо. Това момче може да говори само шепнешком.“
— Хайде да отидем някъде и да поговорим за малко. Става въирос за нещо лично — предложи му Хатчър.
Лично? Лично? Какво, но дяволите, можеше да бъде това „нещо лично“. Та той нямаше и пукнат долар. Беше изплатил издръжката на жена си. Дори и за джипа си беше погасил всички вноски.
— Имате на разположение двайсетина минути да си понагреете задниците — каза пилотът, когато целият екипаж се събра в затоплената барака. — Пак ни зареждат с товар.
— Можем да отидем в стаята на шефа — каза Симънс. — Той слезе за няколко дни в Хелъна.
Отидоха в една малка стаичка с бюро е средата, на което нямаше нищо друго освен един телефон. Всъщност обзавеждането на цялата стая се изчерпваше с бюрото, старомодна библиотека с витринки отпред с няколко нахвърляни из нея периодични сводки на министерството на земеделието, и закачалка за шапки На стената висеше фирмен календар на компанията „Хейгууд“ — компания за зърнени храни в Шелби. Хатчър поогледа цялата канцелария и си помисли: „Тоя директор или е невероятно организиран човек, или абсолютно не му пука за работата.“ После седна на ръба на бюрото.