— Взимай един стол — каза той на Симънс.
Симънс седна. Изглеждаше уплашен до смърт.
— Аз съм от Комисията към Военното контраразузнаване. В момента разследваме случая с Коуди — каза Хатчър.
— Ох, Господи, така си и знаех. Знаех си, че ще е нещо такова. По дяволите, колко пъти трябва да давам обяснения но този случай? Напуснал съм тая шибана армия вече почти от петнайсет години и вие оттогава непрекъснато все разследвате тоя случай.
Хатчър беше силно изненадан от реакцията на Симънс. Но същевременно това му даваше основание да си направи някои заключения. Нещата изглеждаха така, сякаш най-ужасният кошмар на Симънс се беше пробудил и го беше сграбчил за гушата. Хатчър умееше да се ориентира в такива изблици на неуравновесеност в поведението и от тоя момент вече беше сигурен, че подозренията му са били основателни. Трябваше само да продължи да го притиска. Симънс, изглежда, щеше да се пречупи.
— Това е просто рутинна процедура — каза Хатчър. — Няма за какво толкова да се нервираш.
— Вече станаха десет години, откак съм дошъл тук. Опитвам се да забравя всичко онова, което беше там. Няма за какво… — той не довърши изречението си.
— Просто търсим обяснение за няколко факта, които открихме напоследък — каза Хатчър. — Няма да ти отнема повече от няколко минути.
— Всъщност чух, че Коуди официално е обявен за загинал.
— Точно така.
— Тогава какво, по дяволите.
— Хайде, хайде, искаме просто да си изясним едно — две неща.
— Няма как да си спомня за неща, които са се случили толкова отдавна бе, човек — каза Симънс. — Минали са петнайсет години оттогава. Видял съм толкова народ да умира във Виетнам. Всичко ми се е умешало в главата.
— Специално този беше водач на ято изтребители, Коуди. Баща му беше генерал, главнокомандващ на сухопътните ни войски там. Сигурен съм, че него ще си го спомниш, Симънс.
Симънс започна да проявява признаци на гняв, но това беше по-скоро защитна реакция.
— Вижте какво, мистър, както и да е името ви — процеди той. — Нищо не си спомням. Не искам да си спомням. Вече цели петнайсет години се опитвам да забравя всичко това.
— Всичко какво?
— Всичко, което ставаше там. Дванайсет месеца от моя живот, които искам да… за които се опитвам да мисля, че никога не са съществували. И без това ми достатъчно трудно… Както и да е, всички те си приличат след като са изминали толкова години.
— Кои?
— Пилотите, които бяха свалени и се разбиха там?
— Къде там?
— Оттатък реката. Знаете, предполагам, че ние летяхме на „Хюи“-та във Въздушнодесантния спасителен отряд. По време на спасителна операция никога не може да си точно… в непосредствена близост над мястото на злополуката.
— Да, това е едно от нещата, които искам да изясня в тоя разговор с теб — каза Хатчър, докато изваждаш една папка от куфарчето си и чукна с нокът по нея. Той остави така фразата си недовършена и наблюдаваше как Симънс постепенно губи самоконтрол. „Доста гузен е, помисли си той, и освен това е доста крехък — само да го чукнеш и ще се пръсне на парчета.“ Той изчак още малко и после прошепна:
— Всъщност имаме някои малки противоречия в докладите но случая.
— Противоречия?
— Да, съвсем незначителни. При рапорта си непосредствено след инцидента си казал, че самолетът се е забил в дърветата и веднага е избухнал. Момент само, ето го тука. „Бяхме на около половин миля от мястото, когато той се заби в дърветата и тогава сякаш цялата гора избухна. Не виждам как някой може да е оживял след този взрив.“
Симънс кимна с глава.
— Точно така — каза той.
— Но на тази разпечатка от магнетофонния запис на разпита пред следствената комисия през 1981 година си казал, че сте били съвсем близо до местопроизшествието и сте почувствали горещата топлинна вълна при избухването и че ти си имал възможност непосредствено да видиш, че никой не е успял да се измъкне от самолета. Тогава са открили интензивен наземен огън по вас и вие не сте могли да продължите спасителната операция.
— Възможно е. И какво от това?
— Тогава кое от двете е вярно? Били сте в непосредствена близост и сте почувствали горещината от топлинната вълна или сте били на половин миля оттам, когато се е разбил?
Симънс се извърна и тръгна забързано към вратата.
— Трябва да тръгвам. Трябва да храня елените.
— Имаш още петнайсет минути до излитането — прошепна спокойно Хатчър. Реши да мине направо към целта. — Слушай, Симънс — гласът му стана по-твърд, — хич не ми пука дали си излъгал пред следствената комисия. Сега искам просто да знам истината. Казваш ми това и то си остава само между нас.