По време на дъждовния сезон в края на лятото и началото на есента тези манастири се изпълваха с хиляди новоприети младежи. За тях беше установена традиция да постъпват но това време в манастирите — било за две седмици, било за шест месеца, и да усвояват добродетелите на аскетичния живот, освободен от съблазните на материалното. Докато бяха там, те трябваше да се придържат към 227 строги правила, които ги задължаваха да се въздържат от говорене на неистини, от безсъдържателни разговори, от удоволствията на половия живот, от опияняване, от удобствата на охолството и фриволните развлечения. Единственото нещо, което притежаваха там, бяха познатата оранжева роба и месинговата купичка за милостиня, с която си изпросваха разрешената два пъти на ден постна храна. Оставането им в манастира беше въирос на тяхно лично убеждение — нищо и никой не им забраняваше да напуснат, когато те пожелаят. Но докато бяха там, те бяха длъжни да се подчиняват на изискванията на правилника. Вечерно време те се молеха в манастира и си лягаха на залез слънце, а на сутринта ставаха преди зазоряване и тръгваха по улиците с месинговите си панички, за да изпросят първото си ядене за деня.
Тъй като вратите на манастирите бяха отворени за всеки, а освен това монасите имаха свободата да пре минават от един манастир в друг, светите места се оказваха в случая идеално укритие, особено сега, когато в тях влизаха толкова много нови хора поради сезона.
Първата вечер Портър беше застанал точно срещу храма с издигащия се над него величествен златен купол и чакаше. Непосредствено след залез слънце видя един монах да се измъква от храма. Той проследи дребничкия мъж, който извървя забързано разстоянието от близо миля до Хуа Ламфонг, основната ж.п. гара, където отиде до едно от шкафчетата под наем, отключи го и извади оттам някакви дрехи. После отиде да се преоблече в помещението за почиващи. Когато се появи отново, облечен в костюм по западен образец, Портър отдалече позна, че това е Уол Пот. Тайландецът взе такси и се насочи обратно към Яварай, китайското градче, където отиде да вечеря в малко, безлично ресторантче в старата част. След като утоли глада си, той бавно тръгна да се разхожда надолу по Клонг Пхадунг, един от многобройните канали, на които се разклоняваше Мае Нам Хао Прая, голямата река, до която стигаха чертите на града откъм западната му страна. Там Пот се попазари известно време с една дребничка проститутка, ненавършила още двайсетте, една от многото „мацки от лодките“, които продаваха стоката си на ханг яо, лодки с издължен корпус, дискретно покрити с бамбукови навеси. Пот прекара близо един час при момичето, после се върна на гарата, преоблече се отново в расото си и се прибра в манастира около полунощ.
Пот се придържаше неизменно към тази програма, което беше доста скучно и досадно за Портър, но въпреки това той проследяваше Пот неизменно всяка вечер и си тръгваше едва когато тайландецът със сигурност се беше прибрал в своето убежище.
Портър беше малко ядосан тая вечер, защото се беше надявал да прехвърли своите среднощни бдения на новодошлия, Хатчър. Той беше човек на Слоун, а Портър никога не беше обичал Слоун, не харесваше задкулисните тайни войни, които той водеше, нарушавайки всякакви правила и действайки отвъд това, което Портър смяташе, че са параметрите на военните действия. Но сега играта беше преминала вече в ръцете на Слоун и тъй като Хатчър все още не се беше появил, Портър трябваше отново сам да продължи операцията по наблюдението, да проследи дали и тази вечер Пот няма да се измъкне и да изчезне някъде в нощта, не дай Боже този път завинаги.
Ако Пот имаше намерение да излиза, той щеше да се измъкне от будисткия манастир след залез слънце. Портър си запали една цигара от английските „555“ и зачака.
Улицата беше спокойна и тиха. Движението но нея беше доста понамаляло и Портър се радваше на това, защото трудно понасяше врявата на многолюдния град. Една възрастна жена се приближи и забързано отиде до молитвения храм, положи едно жасминово венче пред молитвеника, закрепи няколко пръчици тамян на пода и ги запали. След това вдигна пред лицето си ръце с прилепени една в друга длани и започна да се клати напред-назад, молейки се за великодушието на, боговете. Портър се зачуди за какво ли се моли тя. За здравето на новороденото си внуче? За добра реколта от макови семена? За печеливш билет от лотарията?