— …Въпреки това аз прелетях отново над него и започнах да кръжа около мястото. Тогава видях, че „Хюи“-то на спасителите беше поело нагоре по реката и в следващия момент самолетът избухна — каза Шварц, завършвайки с това своя разказ.
— Колко време мина от падането до избухването? — попита Хатчър.
— Горе-долу колкото да направя два-три кръга.
— И колкото той да успее да се измъкне от машината? — прошепна Хатчър.
— Мърф?
— Да.
Шварц сви рамене.
— Може би, предполагам. Не съм съгласен с Фрейзър… идеята, че Коуди би могъл да се измъкне от самолета не е налудничава.
Хатчър се съсредоточи за известно време върху супата си, после го попита шепнешком:
— Как прие това приятелката му?
— С непроницаемо изражение, както правят всички държанки. И в това отношение Хю не е съвсем прав. Всъщност проблемът се състои в това, че Коуди не обичаше Фрейзър. Или пък може би усещаше, че Фрейзър не го обича. Но, както и да е, Коуди никога не канеше Фрейзър при себе си.
— А останалите, канеше ли ви?
Шварц кимна.
— Дявол да го вземе, ходех там всеки път, когато имаше поканени, и тя готвеше нещо за нас. Виетнамски боклуци, ама бяха страхотни.
— Говори ли ти нещо израза „Тай Хорс“? — попита го Хатчър.
— Имаш предвид хероин?
— Нищо друго ли не ти говори?
— Не. А какво трябва…
— Имаше ли Коуди проблеми с наркотиците? Шварц изглеждаше шокиран.
— Сигурно се шегуваш. Мърф Коуди? Че Коуди дори не пушеше. Накъде биеш с тоя въпрос?
— Наникъде, просто опипвам всички възможности.
Въпросите за Тай Хорс и наркотиците бяха обезпокоили Шварц и го накараха изведнъж да стане по-предпазлив.
Хатчър бързо смени темата.
— Разкажи ми нещо повече за момичето.
Шварц се поколеба, все още изпълнен с подозрения, но нескриваното уважение, което изпитваше към Коуди, надделя. Той отново се отпусна.
— Знаеш ли, колкото и странно да звучи, струва ми се, че Коуди беше влюбен в Пай.
— Пай?
— Да. Мисля, че каквото и да е било това, той се гордееше с нея, приятно му беше да го виждат с нея.
Той замълча някак особено за минута-две, отпивайки от бирата си, после каза:
— Знаеш ли, мен ме свалиха три седмици по-късно. Точно… северно от Бинх Тхуи. Първите четири-пет месеца бях военнопленник — бяхме все по транзитни лагери. Просто, нали знаеш, сякаш им правеше удоволствие да ни местят насам-натам. Най-накрая ни отведоха в Ханой. Както и да е, та чух слухове за оня лагер някъде из Лаос. Било нещо като подвижен затвор, нали знаеш, и се предполагаше, че в него държат все важни клечки.
— Какви са тия важни клечки?
— Ами такива, важни клечки. За тях се разправяше какво ли не. Нали знаеш, като тръгне веднъж един слух, после как се раздува. Но както и да е, та докато не ни преместиха на север, постоянно слушах все за тоя лагер. Наричаха го, ъ-ъ, Хюи-куи, лагера призрак, предполагам защото… постоянно ту се появяваше някъде, ту изчезваше.
— За тях не беше необичайно да местят лагерите си насам-натам.
— Знам. Досега не ми беше минавала тая мисъл, винаги съм си мислел, че е загинал, но сега като си помисля, възможно е важната птица там да е бил Мърф.
— Ще ми направиш ли една услуга, а, капитане? Трай си за това, което говорихме. Ако Коуди е жив, дай ми шанс да го намеря.
Шварц изгледа съсредоточено Хатчър и после бавно кимна.
— Той го заслужава.
Мислите на Хатчър се върнаха към държанката.
— На теб харесваше ли ти неговото момиче? — попита Хатчър.