— Майтапиш ли се? Че пред нея Натали Ууд прилича на баба Цоцолана. — Шварц замълча за момент, после каза: — Искаш ли да я видиш? Имам нейна снимка в албума си.
По пътя към летището пулсът на Хатчър започна да се ускорява, нервите му се напрегнаха. Само преди четирийсет и осем часа идеята, че Мърф Коуди може да е жив, му изглеждаше като нелепа шега. Сега, след всичко това, в главата му се беше породил един въпрос. Когато Хатчър беше изучавал криминално разследване, Слоун, неговият наставник, веднъж му беше казал: „Не вярвай на писмените показания. Когато излагат нещо писмено, хората се стремят да се представят в добра светлина.“
На него му бяха необходими четирийсет и осем часа, за да провери тази теория, но беше доволен, че е успял. Той си помисли за тримата мъже, с които беше разговарял; всеки от тях имаше различна представа за Коуди, всеки от тях беше повлиян по различен начин от собствената си роля в събитията през онзи съдбовен ден, когато Мърфи Коуди беше изчезнал.
За Шварц Коуди беше герой, принуден да върши мръсна работа; за Фрейзър — маниак военнолюбец; за Симънс — преследващ го дух, чийто леденостуден юмрук беше стиснал сърцето му в мъртва хватка. Според Фрейзър беше невъзможно Коуди да се е измъкнал от разбития си самолет; според Шварц това беше в определена стенен вероятно; според Симънс това си беше самата реалност.
Освен това се появиха и показанията на Шварц за този лагер призрак, Хюи-куи. Дали това беше причината, поради която Коуди не се беше появил досега на бял свят? Дали е бил военнопленник през всичките тия години? И ако е така, как все пак е успял да се измъкне?
Имаше и нещо друго, което тормозеше съзнанието на Хатчър. Ако Мърфи Коуди беше загинал, как тогава Уол Пот, тайландецът, беше попаднал на неговото име? Уол Пот трябваше да отговаря на доста въпроси.
Само но един пункт мненията на Фрейзър и на Шварц съвпадаха — тая Пай, държанката на Коуди, е била нещо изключително. Като гледаше фотографията, която Шварц му беше дал, и Хатчър трябваше да се съгласи с това. Това беше цветна снимка, избеляла и с изпооръфани краища. На нея Коуди стоеше пред къщичката си с бамбуков покрив, обгърнал с ръка дребничка красавица с бадемов цвят на кожата, леко отворила уста, отправила мистичен поглед към обектива. На външен вид приличаше по-скоро на дете. Но докато тялото й беше съвсем като на деге, от очите й се излъчваше някаква вглъбена мъдрост, съвсем неприсъща за възрастта й. Хатчър се загледа в тези очи и те сякаш оживяха, дори му се стори, че примигват. После прибра снимката обратно в портфейла си.
Той погледна часовника си. След дванайсет часа щеше да бъде в Банкок. Надяваше се, че Уинди Портър ще даде отговор на много от въпросите, които възникнаха. Хатчър нямаше как да разбере, че в почти същия момент Уинди Портър умираше в тъмните води на Клонг Пхадунг, на четири хиляди мили оттук.
КНИГА ВТОРА
Един истински мъж, тръгнал напред с увереност в правотата си, е непобедим.
ЩЪРКЕЛЪТ
Краката на щъркела от колената до петите бях дълги четири фута. Той се поклащаше ритмично сред тълпата с изящни танцови стъики. Четирифутовите кокили издигаха екзотичната птица на цял фут над главите на останалите от ексцентричната тълпа, сред която крачеше наперено с клатушкаща се походка. Тялото му беше облечено в жълта туника, гъсто покрита с китки пера, оцветени във всички цветове на дъгата и поръсени с искрящ прах. Лицето му беше боядисано в бяло, устните — оцветени и преднамерено увеличени с искрящожълто. Боядисани в синьо линии се спускаха вертикално от челото, през очите, та чак до брадичката му. Ниско над веждите му беше нахлупена перука от лъскави сини пера, спускаща се до раменете, а краката му бяха обути в жълт клин, обилно обкичен с перушина. По нищо не можеше да се определи дали човекът под този костюм беше мъж, или жена.
Странната птица беше заобиколена от феерично стълпотворение от други такива екзотични същества. Всички поклащаха тела в ритмите на „Woul I Lie to You Baby“ на „Юритмикс“, които се разнасяха от една дузина адски гърмящи високоговорители. Ослепителните лъчи на въртящи се от тавана стробоскопични прожектори пронизваха лекия полумрак. Отдолу, под прозрачната повърхност на пода, една шестфутова акула Мако кръжеше изнервено в огромния си аквариум, стряскана от вибрациите на басите.
Тая екзотична тълпа се беше събрала по случай ежегодния Бал на животните, провеждан в „Раздвоената самоличност“ — известна още като „Раздвоената“ — едно наистина доста странно име за дискотека, та била тя и като тази в предградията на Атланта. От балкона Спиърс и Хедрич обхождаха внимателно тълпата с подозрителни погледи. Сред цялата тая екзотична навалица те изпъкваха неестествено със строгостта на всекидневното си облекло — обикновени тъмносини костюми — макар и да бяха свалили вратовръзките си и да бяха разтворили широко яките на ризите си.