— Господи, това е абсолютна лудница — каза Сниърс. Той беше по-високият от двамата, мъж с шестфутов ръст и руса коса, квадратна челюст, с вид на четирийсетгодишен сърфист. Хедрич беше висок пет фута и девет инча, с пооредяла черна коса, широк врат и големи уши. Много големи уши.
— Дай да се откажем от това — каза Хедрич, докато оглеждаше претъпкания дансинг. — Не ни е притрябвала тая дивотия.
— Знаеш много добре, че не можеш да накараш Кампон да се откаже — отвърна Сниърс. — Той си прави каквото му скимне.
— Това съвсем надхвърля границите на разумния риск по безопасността — процеди Хедрич изнервено.
— Че да не е за първи път? Дай да идем и да му обясним ситуацията. Може пък да се вразуми и да се съгласи да иде някъде другаде.
— Ъ-хъ, сигурно — отвърна му Хедрич скептично.
Те се обърнаха и тръгнаха през навалицата към изхода на балкона. Острият поглед на щъркела ги проследи чак докато излязоха.
Отвън опашката, тълпяща се в очакване да премине през заветния вход на дискотеката, се извиваше на около сто и петдесет-двеста метра. Една огромна черна лимузина спря точно пред входа. Сниърс и Хедрич седнаха отзад. Въздухът вътре беше пропит от сладникавата миризма на марихуана. Генерал Хектор Кампон се беше изтегнал в ъгъла на задната седалка, изтупан, в пълното великолепие на парадния си мундир, с три реда медали на униформата си и с димяща цигара от листа марихуана в ръката. Тъмните му очила бавно се насочиха към двамата мъже.
— Е? Какво става — запита той, без да се опитва да прикрие латиноамериканския си акцент.
— Нищо приятно — каза Хедрич. — Заведението е претъпкано от идиоти с маскарадни костюми. Не можеш да чуеш и собствения си глас. Ако попаднеш на сцената пък, ще ослепееш от ония шибани прожектори.
— Абсурдно е да се мисли за каквито и да било мерки за сигурност — добави Спиърс.
— Интересно — отвърна Кампон, надигайки се леко на седалката, — вие, кабалерос, по-добре да бяхте станали свинари.
Спиърс най-редовно чуваше от него такива реплики. „Топки“, беше редовният отговор на Кампон на предупрежденията им при всяка кризисна ситуация, в която сам ги поставяше.
— Генерале — каза той, — по-зле от това не е било. Ако влезете вътре, не можем да ви гарантираме нищо.
— Вашата работа е да ме охранявате, а не да ми досаждате с проблемите си — изръмжа той. — Шофьор! Вратата!
Екипи от по шест души охраняваха Кампон, откакто той се измъкна от Мадалена преди три месеца. Спиърс и Хедрич ръководеха третия поред екип, натоварен с тази задача. Три седмици, прекарани във Форт Лодърдейл, бяха достатъчни, за да омръзне това място на Кампон. Две седмици бяха в Сейнт Луис и там също му омръзна. Успя да изтрае цял месец и половина в Чикаго, а сега от две седмици живееше на една плаваща къща на езерото Лейниър, на петдесет мили от Атланта. Всъщност всичко това не беше чак толкова лошо — постоянното местене насам-натам доста затрудняваше тия, които искаха да го открият. Десетчленната група на охраната му се състоеше от четиримата лични телохранители на Кампон и шестимата американци. Всъщност, за да може да се охранява такова въртоглаво копеле като генерал Кампон, беше необходима цяла малка армия.
— Шестима да влязат, за да поемат охраната в оная лудница — измърмори Спиърс, докато се измъкваха от колата, следвайки Кампон, изтъпанчил се пред входа като пуяк, в очакване антуражът му да заеме позициите си. Той беше над шест фута висок, което го правеше идеална мишена, а с тия медали, накичени по гърдите му, просто нямаше как да го пропуснат, ако се целеха в него.
Кампон беше от тия, дето не ги свърта на едно място. Президентът натискаше Конгреса да одобри помощта от 50 милиона долара, предназначена за подкрепа на планираната от Кампон акция за свалянето на лявото правителство, което го беше изместило от управлението на страната му. Кампон прекарваше времето си, като тормозеше през деня но телефона влиятелните си приятели, търсейки подкрепа, а нощите си запълваше с бурни развлечения, докато неговата армия, или по-скоро това, което беше останало от нея, гниеше из блатата около границите на неговата страна. За да прикрият следите му от неговите врагове, агентите на ФБР пускаха какви ли не фалшиви слухове из пресата: ту че генералът но всяка вероятност бил на Бахамските острови; ту че заминал за Канада; ту че се криел в някакво ранчо на Западното крайбрежие.