И Коуен, белият Тсу Фи.
Когато боингът прелетя над залива и се насочи към летище „Кай Так“, той почувства, че го обхваща силно вълнение. Не, че Хонконг беше най-любимото му място от целия Ориенг — той беше прекалено многолюден, прекалено шумен, прекалено ангажиран със самия себе си. Но тук беше началото на всичко в Ориента, тук сарафите заемаха позиции на подстъпите към Китай, оттук минаваха и заминаваха богати хора към всички посоки на тази част от света. Първите червени нроблясъци на зората се появиха на хоризонта, когато самолетът се насочи надолу, подхождайки от юг. Шокиуон, плаващото градче от сампани, корабчета и всевъзможни вехтории на вода, се плъзна безшумно под тях, после дойде редът на острова Хонконг и на залива, а накрая и полуострова Каулуун, разпрострял се към пристанището, запълнено с товарни кораби, идващи от всички краища на света. Плоскодънни лодки и сампани се бяха струпала от всички страни на корабите като кутрета около кучка.
Тук Хатчър имаше стари приятели, а съшо така и стари врагове, но той никога не мислеше за последните.
Никога не се обръщай назад, му беше казал някога в началото Слоун. Не е добре, може да ти прищрака нещо. Прищракване, така Слоун наричаше инстинкта.
Часът беше пет сутринта, само два часа прели отлитането на самолета, който щеше да го отведе в Банкок и за това време едва ли имаше шанс да се забърка в някакви неприятности със стари познайници. Щеше да закуси в едно малко, обичано от него ресторантче на няколко мили от летището и после щеше да отлети отново.
Но щом излезе от самолета, плановете му неочаквано се промениха. Първото нещо, което чу, влизайки в сградата на летището, беше гласът на служител, изпратен да го посрещне.
— Внимание, пристигащият пасажер Хатчър, моля, свържете се по най-бързия начин с офиса на Пан Америкън тук…
Той отиде до гишето на Пан Америкън, намиращо се близо до входа.
— Аз съм Хатчър — съобщи той на една хубавичка стройна азиатка. — Има някакво съобщение за мен.
— Идете на телефона — каза тя любезно и посочи телефонната кабина встрани от гишето.
Телефонистката беше също толкова любезна.
— Има съобщение за вас, да се обадите на тоя номер във Вашингтон, федерален окръг Колумбия, за тяхна сметка и да потърсите сержант Флиткрафт — каза тя и му продиктува номера. Хатчър повтори номера, след това си потърси автомат за международни разговори и набра номера.
— Оперативен дежурен, сержант Флиткрафт — чу се отривист отговор след набирането на номера. Той явно очакваше това обаждане. — Мистър Хатчър?
— Да — прошепна Хатчър.
— Имате ли нещо против да ми съобщите стария си сериен номер от флота, сър?
— Нищо против — отвърна Хатчър с дрезгав глас. — Номер 3146021.
— Отлично, сър. И данните от гласовия анализатор съответстват. Полковник Слоун каза да го чакате в Хонконг. Ще пристигне няколко часа след вас. Имате резервирани съседни стаи в хотел „Пининсюла“, той ще ви потърси там след около десет часа, нещо да предам?
— Това ли е всичко?
— Това е всичко, сър.
— Благодаря, сержант — каза Хатчър и затвори. „Дявол да го вземе, помисли си той, Слоун ги държи много изкъсо с дисциплината. За какво ли по дяволите може да е всичко това?“
За Хатчър хотел „Пининсюла“ означаваше „Хонконг“. Той се издигаше като сигнален фар на края на Каулуун, обърнат с фасадата си към фериботния терминал „Стар Фери“, който превозваше пътници към Ситито на остров Хонконг. Пред входа му имаше опашка от лимузини „Ролс Ройс“, очакващи да обслужат гостите, подир която следваше също такава опашка от рикши. Разпоредителят на рецепцията беше дребничък, мазен азиатец, облечен в тъмен костюм с двуредно сако; възрастният портиер носеше традиционния чионгсам от копринен брокат. В ъгъла на фоайето една блондинка, приличаща на шведка, свиреше китайски мелодии на швейцарска арфа за тия, които се прибираха късно или ставаха рано. Това наистина беше един от най-изисканите хотели в света, място, където по неповторим начин се съчетаваха културите на Изтока и Запада. С гостите се отнасяха като с кралски особи.
Когато той се качи в стаята си, навън вече беше завалял дъжд. Пиколото остави куфара му, включи вентилатора на тавана, пусна телевизора, изчезна за няколко минути и след това се върна с една кофичка лед.