Преди десет години, когато се срещнаха за първи път, Коуен беше известен с прозвището „Господарят на притоците от Макао“. Доста особено беше това негово господство — той просто купуваше контрабандни стоки със замаха на Ротшилд и прекарваше контрабандно корабни товари през митническите пунктове на Хонконг по няколко пъти на седмица, проявявайки изобретателност, достойна за китайски военачалник.
По това време Коуен беше станал известен като белия Тсу Фи на реките, макар че тогава Хатчър все още не знаеше какво означава това. Хатчър знаеше само, че ако човек иска да проникне в най-грижливо пазените тайни на Хонконг, трябваше да потърси тъкмо този дребничък, жилав евреин с бостънски акцент и рядка брада, който се обличаше в китайски дрехи, говореше три различни диалекта, контролираше търговията по реките и се беше превърнал в една от най-мистериозните и всяващи страх личности в Хонконг.
Преди да се срещнат, Хатчър беше слушал много истории за Коуен — слухове, измислици, лъжи — всичките неверни, но и всичките, в една или друга степен, съдържащи истина. Но пълната истина беше много далеч от това, което бяха измислили всички неприятели и клеветници на Коуен. С годините, през които Коуен и Хатчър постепенно се превърнаха от предпазливи противници в близки приятели, у Хатчър се породи безрезервно доверие към легендарния комбинатор. И постепенно, с течение на времето, той успя да отсее истините от лъжите и да сглоби от отделните фрагменти историята на неговия живот…
…Тогава, през 1975 г., офисът на Коуен се състоеше от две мрачни, прашни помещения, разположени над един салон за акунунктура на многолюдната Кет стрийт. Това бяха една стая и миниатюрно преддверие с два неудобни стола. И вътре беше много горещо. Нямаше климатична инсталация, а вентилаторът на тавана изглеждаше така, сякаш беше спрял да работи още по времето на втората династия.
— Мистър Хатчър? Влизайте! — каза Коуен с акцент, в който имаше елементи както от бостънското и британското произношение, така и напевен южнокитайски.
За да го види, Хатчър трябваше напрегнато да се взре през циркулиращия във въздуха прахоляк, осветен от нахлуващите през прозорците слънчеви лъчи. Коуен седеше на един стол с вертикална облегалка в огряната от слънцето част на помещението. Тогава изведнъж Хатчър си спомни, че го беше виждал.
— Срещали сме се и преди — каза той, протягайки ръка.
— Точно така — отвърна Коуен, отвръщайки със сърдечно ръкостискане. — Преди две години в Бейджянг, в земите Чин Чин.
— Сам-Сам Сам и шайката му — каза Хатчър и кимна с глава.
Коуен се засмя и също кимна.
— Точно така, абсолютно лайно, ако въобще има такова нещо по света. Тоя е способен да ти открадне и очните ябълки и е в състояние да ти изчука пулела, докато го водиш на каишка. Ама имаш добра памет, гуайло.
— И твоята не е лоша.
— Господи — рече ухилен Коуен, — чудесно е да си поговориш американски английски. Това е единственото нещо, което ми липсва. Ония типове отвън ли са? Че те и една дума не могат да ти кажат по нашенски.
Срещата им тогава, преди две години, беше съвсем кратка. Тогава Хатчър беше решил, че земните дни на тоя нахален сладководен плъх са преброени. Не беше кой знае колко трудно да се направи това заключение, защото същата нощ Коуен беше предприел първото си пътешествие по земите, които той наричаше Чин Чин, тоест Китай.
Тогава Хатчър от три години кръстосваше и правеше проучвания по малките реки — от изворите им в Тайланд на изток до устията им при терасираните полета на Камбоджа и на север през Лаос, Виетнам и Китай до хонконгските притоци от Макао. Той познаваше реките Ирауоди, Меконг и Ялу Джианг и техните притоци, познаваше градчетата по тях и беше приеман или подминаван от техните граждани, които гледаха на него като на наемник без нация и без принципи. Изплъзваше се от червените патрули във Виетнам, като се криеше през деня и пътуваше през нощта. Говореше руски, ако понякога се случеше да го спрат. Движеше се свободно, без да се страхува, защото мисията му не беше свързана с диверсии. Той беше тук, за да събира информация, а не да причинява щети, и събираше нужната му информация най-вече като слушаше, а не толкова със задаване на въпроси.
Трябваше да проучи техните тайни канали, маршрутите им, източниците, от които се снабдяваха, местата за получаване на стоката и най-вече контрагентите им от черния пазар в Сайгои. Тези проучвания заведоха Хатчър през 1973 г. до сборния им пункт. Те самите се наричаха Тс’е К’ам Мен Ти, Пазители на Тайните двери. Там той направи някои сделки с тях, за да навлезе в средите им. Под прикритието на търговец на оръжие той продължи да попълва своята картотека с имена на информатори, на търговци от нелегалния трафик и връзките им с подземния свят в Хонконг. Беше известен сред тях като gli Occhi di Sassi, Мъжът с каменния поглед — прякор, даден му от един от най-доверените хора от неговата група, Тони Багио, бивш шеф на наказателен отряд на мафията.