Както си седеше в прашния офис, Хатчър си спомняше съвсем отчетливо как за първи път видя фигурата на Коуен да изплува сред мъглата — едно същество със странен външен вид, облечено в копринен чионгсам, с дълга рядка брада, застанал прав на носа на дългия, тесен кораб. На борда имаше само още един човек — китаец с жестоко изражение на лицето. Корабът се плъзгаше безшумно но притиснатия от джунглата ръкав на реката Бейджянг на около четирийсет мили, северно от Макао.
„Дявол да го вземе, мислеше си Хатчър, какво ли прави тоя китайски равин по тия места?“
Съвсем скоро той усня да разбере това.
КОУЕН: 1973
Коуен също си спомняше тази нощ.
И той също си беше мислил, докато се беше носил през гъстата мъгла на носа на дългия, тесен кораб: „Какво по дяволите търси по тия места едно симпатично еврейско момче от Уестчестър с диплома на бакалавър на хуманитарните науки от факултета за мениджмънт и бизнес на Харвардския университетет?“
Шлепът се беше появил така внезапно, че буквално сепна Коуен. Това беше направо един плуващ универсален магазин, натъпкан догоре с контейнери с видеокамери, телевизори, китайски порцелан и забранени за износ икони, тонове тайландска коприна и индийски мадрас. Контейнерите бяха плътно увити в дебел брезент, за да се предпазят от дъждовете.
Хан, бодигард и кормчия на Коуен, даде заден ход, за да намали скоростта и след това насочи корабчето бавно към шлепа. Коуен усещаше усиленото туптене на сърцето си и пулса на кръвта по шията и китките си. Устата му беше пресъхнала.
На предната палуба на шлепа беше застанало най-грозното, най-противното човешко същество, което беше виждал досега. Мъжът беше по-нисък от него, може би около пет фута и шест инча, с ориенталско, подобно на бъчва телосложение, с мускулести ръце, покрити с татуировки. От дясната страна на главата си нямаше коса. Там имаше моравопетнист белег от изгаряне, който се простираше от безформеното чуканче, останало от ухото му, до средата на темето му. Остатъкът от дългата си черна коса той заресваше в обратната на белега посока, така че тя се спускаше от темето му право надолу, почти до лявото му рамо. На кръста си носеше колан за оръжие и украсен с орнаменти, ръчно изработен кобур за автомат „Узи“, превързан към бедрото му в уестърн-стил. Трите му предни зъба бяха златни. Единият от тях, според слуховете, принадлежал на някакъв нещастен английски търговец, който си помислил, че може да престъпи неписаните закони на реката и да търгува директно с Тс’е К’ам Мен Ти.
Това беше Сам-Сам Сам, Наричан още До Уонг, принцът на кинжала, бос и единствен член на Профсъюза на речните превозвачи. Нищо не можеше да стане по реката, ако Сам-Сам Сам не дадеше благословията си. Натрупаната на борда плячка беше данък, събран от тия, които искаха да въртят търговия с тайпановете.
Устата на Коуен пресъхна още повече.
Зад Сам-Сам Сам стояха още двайсетина мъже, всичките в черни ризи и в къси до коленете панталони в цвят каки, с червени превръзки на главите като тези на Червените кхмери, всичките въоръжени с автомати „Узи“, АК-47, автоматични пушки М-16 и пистолети „Питон 357“. Изглеждаха така, сякаш очакваха всеки момент нападение от армейски части. Зад тях стояха жените — всичките млади, облечени но същия начин, с ножове и пистолети, затъкнати в червените препаски около кръста им.
Всички бяха насочили оръжията си към корема на Коуен.
Малко встрани от останалите, облегнат на една купчина кашони, стоеше един бял мъж с отдавна неподстригвана коса, спускаща се почти до раменете му. Той беше висок, хубав по някакъв особен, запуснато немарлив начин и носеше памучни риза и панталони в цвят каки. Синьо кожено яке беше превързано с ръкавите си около кръста му. От кобура под мишницата му стърчеше 9-милиметров автоматичен пистолет „Н&К“. Широкополата му шапка тип сафари беше омачкана и избеляла от слънцето и дъжда. Той беше напъхал ръце в джобовете си и се хилеше. „Не, помисли си Коуен, това не е просто хилене, тоя кучи син се хили злобно-саркастично.“
— Тия имат вид на Червени кхмери — прошепна Коуен на Хан.
— Дегизировка — прошепна му в отговор кормчията, в чиито задължения влизаше и ролята на бодигард.
— Никой не се осмелява да ги предизвика, за да имат нужда от оръжията.